— Не съм изфабрикувал нищо срещу теб. Знам какво си мислят хората, но не съм подтиквал никого да нагласява доказателствата. Нито Томи, нито Кумагаи.
Едва не отскачам при споменаването на Безболезнения. Той си подаде оставката. За него нямаше спасение — можеше да се позове или на съучастие, или на некомпетентност и затова избра по-малката и според мен по-достоверната от двете злини. Разбира се, не е объркал семенната проба, но си мисля, че въобще нямаше да се повдигне обвинение, ако беше погледнал протокола от аутопсията. Никой не можеше да скалъпи всичко това. Може би Томи също е виновен, че се амбицира прекалено за едно не съвсем безспорно дело. Сигурно е мислел, че като ми одере кожата, ще уталожи мъката си, която така разбунтува страстите му, или пък ревността си. Не зная точно в какво състояние го беше оставила Каролин.
Нико междувременно продължава, искрен както винаги:
— Наистина не съм. Предполагам какво си мислиш, но трябва да ти кажа, че не съм го направил.
— Знам, че не си, Дилей — отвръщам аз. — Ти изпълняваше задълженията си така, както се очакваше от теб. Просто разчиташе на неподходящи хора.
Взира се в мен.
— Може би няма да имам тези задължения още дълго. Чул си, че искат да ме отзоват, нали? — пита той. Пак се озърта из улицата. — Разбира се, че си чул, та кой не знае? И каква е сега разликата помежду ни? Всички ми казват, че с кариерата ми е свършено.
Той не търси съчувствие. Просто иска да знам, че вълните на нещастието са се разпрострели и са отнесли и него. Каролин унищожи всички ни с мрачната си смърт. Без да искам, започвам да го окуражавам.
— Знае ли човек, Дилей? Може ли да се предвиди как ще се обърнат нещата?
Нико клати глава.
— Не, не — казва той. — Ти си храбрец. Ти си героят, а аз съм изкупителната жертва. Чудесно се получи, нали? — Нико се усмихва особено, за да ми покаже, че не може да си обясни всичко това, което му се струва нелепо. — Преди година имаше шанс да ме победиш в изборите, но и днес го имаш. Не е ли чудесно? — Нико дела Гуардия се смее на глас, развеселен от самоиронията си. Странен подход има той към хората. Разперва ръце насред булевард „Киндъл“. — Нищо не се е променило.
40.
В хола на дома, където живях повече от осем години, цари пълен безпорядък. Задръстено е с отворени кашони, а извадената от шкафове и етажерки покъщнина е нахвърляна безразборно. Мебелите вече са изнесени. Никога не съм обичал канапето и креслата и Барбара ги взе за жилището си край Детройт. На втори януари ще се пренеса в апартамент в града. Не е лош. Посредникът по недвижимите имоти каза, че съм извадил голям късмет. Къщата ще дам под наем, пуснал съм обява. Реших да не избързвам да я продавам.
Сега, след като и Нат замина, подготовката за преместването ми се струва безкрайна и досадна. Минавам от стая в стая. Всеки предмет ми навява спомени. Всяко кътче е пропито с болка и меланхолия. Когато нервите ми не издържат в една стая, запътвам се към друга. Често мисля за сцената, която разказах на Марти Полхимъс — как през седмицата след смъртта на мама заварих баща ми да събира покъщнината от апартамента, който бе напуснал преди няколко години. Беше се съблякъл по потник и най-безцеремонно хвърляше останките от съзнателния си живот в сандъци и кутии. Докато обикаляше стаите, риташе кашоните, които му се изпречваха на пътя.
Миналата седмица получих коледна картичка от Марти. „Радвам се, че всичко свърши добре за Вас“. Засмях се на глас, когато я прочетох. Господи, това момче е толкова трогателно. Изхвърлих я, но самотата е по-тягостна, отколкото си представях. Преди час-два отидох да се ровя из кутиите с боклуци в хола, за да търся адреса му — искам да му отговоря.
А на баща ми така и не писах навремето. След като замина за Аризона, не го видях повече. Понякога му се обаждах, но то беше само защото Барбара набираше номера и пъхваше слушалката в ръката ми. Но тъй като трябваше да му вадя думите с ченгел от устата, не си струваше да го търся. Разбрах единствено, че живее с някаква жена и работи три дни в седмицата в местната пекарна. Аризона му се виждала гореща.
Тази жена — наричаше се Уанда — позвъни да ми каже, че е починал. Това се случи преди повече от осем години, но още не мога да преодолея изненадата. Той беше здрав и як. Бях сигурен, че ще доживее до сто години, ще съществува като далечен, но непрестанен извор на моята горчивина. Вече бил кремиран. Уанда открила номера ми, докато почиствала фургона, и настояваше да отида там, за да уредя някои формалности. Барбара беше бременна в осмия месец и двамата приехме това пътуване към западните щати като последното наказание, наложено ни от баща ми. Оказа се, че Уанда е висока и приятна нюйоркчанка, наближаваща шейсетте. Не се поколеба да ми наговори сума ти неща за покойния. Всъщност, когато пристигнах, ми каза, че го е напуснала още преди шест месеца. Обадили й се от фурната, където получил инфаркта, защото нямало кого другиго да известят. „Не знам защо върша всичко това. Трябва да ти кажа — заяви тя след две чашки, — че той беше една отрепка“.