Моето предложение това да се издълбае върху надгробния му камък не й се стори толкова смешно.
Остави ме да прегледам фургона сам. На леглото имаше червени чорапи. В джоба на шифонения му халат намерих още шест-седем чифта. Червени и жълти. На райета, на точки, на ромбове. През последните години баща ми беше открил някакво дребно удоволствие от живота.
Звъни се. Усещам лек трепет на очакване. Предстои ми кратък разговор с пощальона.
— Лип — възкликвам, щом отварям вратата. Той влиза и отупва снега от краката си.
— Приятно и уютно — отбелязва, като оглежда хаоса в хола.
Докато стои върху изтривалката, ми подава малко пакетче, увито в луксозна хартия и украсено с панделка.
— Коледен подарък — казва той.
— Много ти благодаря — отвръщам аз. Никога не сме си правили подаръци.
— Реших, че може да имаш нужда от нещо, което да ти повдигне духа. Нат добре ли е пътувал?
Кимам. Вчера го заведох на летището. Пуснаха го да се качи пръв. Исках да го изпратя до самолета, но той не ми позволи. От изхода го гледах как върви по ръкава в тъмносиньото си яке с инициалите на Националната футболна лига, вече погълнат от своите детски мечти. Той е син на баща си. Не се обърна да ми помаха. Искам, отчетливо си казвам наум, искам си живота, който имах.
Известно време Лип и аз се гледаме мълчаливо. Все още не съм му взел палтото. Господи, колко е неловко, а така е с всеки — и със случайни хора на улицата, и със старите познати. Толкова много ми се струпа неочаквано. А хората как да реагират? Не е прието да се говори за такива неща. Какво да ми кажат? Не е приятно, че се разделихте с жена ти, но поне не ти натресоха убийството.
Накрая му предлагам бира.
— Ако и ти пиеш една — отговаря той и тръгва след мен към кухнята. И тук половината сервизи и съдове са в кашони.
Докато вадя чаша от шкафа, Липранзър ми посочва своя пакет, който съм оставил на масата.
— Искам да го отвориш. От доста време ти го пазя.
Грижливо го е опаковал.
— Досега не съм виждал толкова прилежно увит подарък.
Сгънат в малка бяла кутия, намирам жълт плик с червено-бял етикет за обозначаване на веществено доказателство. Скъсвам го и вътре намирам чашата от бара на Каролин, която така и не се откри по време на процеса. Поставям я на масата и отстъпвам крачка назад. Е, не, за това никога не бих се сетил.
Лип рови из джоба си и вади запалка. Хваща плика за единия край и го държи, докато пламне хубаво, след което го хвърля в мивката. Чашата подава на мен. Посипана е със син прах и трите частични отпечатъка изпъкват като сюрреалистична шарка върху холандски фаянс. Разглеждам я, застанал до прозореца, и чудно защо се опитвам да разбера кое от замрежените кръгчета е останало от десния ми палец и кое от средния ми пръст. Както се взирам в издайническите знаци, се обръщам към Липранзър:
— Тук възниква въпросът дали трябва да се чувствам трогнат — казвам, като най-после го поглеждам — или страшно разочарован.
— Защо?
— В този щат укриването на доказателства е престъпление. Лип, с това нещо си си сложил главата в торбата.
— Само че никой няма да узнае. — Лип си налива от бирата, която току-що му отворих. — Пък и аз нищо не съм направил. Те сами се прецакаха. Помниш ли, че пратиха Шмид да прибере всичките веществени доказателства? Чашата я нямаше. Бях я занесъл долу на Дикърман. На следващия ден ми се обадиха от лабораторията, че са направили изследването и мога да ида да си я взема. Като слязох, видях, че някой вече е подписал разписката: „Предадена в хранилището“. Трябваше да я върна на мястото й. Само че аз не си направих тоя труд, тъй като проклетото дело вече не влизаше в моите задължения. Бутнах я в едно чекмедже. Реших, че рано или късно някой ще ме попита за нея, но нищо подобно. Междувременно Молто направи това, което всички тъпи прокурори правят. Подписа се на всички разписки, без да ги сравни със самите веществени доказателства. След три месеца загази яко. Но това си е негов проблем. — Лип вдига чашата си и я изпразва почти до дъно. — Никой от тях нямаше представа къде може да е отишла. Разправят как Нико преобърнал целия си кабинет. Чак наредил да вдигнат закования мокет.