Нямаше и следа от съчувствие в разпита й, но поне не продължи дълго. Коя е тя? Казах й. Ще прекратя ли връзката с нея? Признах, че е приключила, че е била краткотрайна, че почти нищо не се е случило.
Е, да, държах се геройски. Седнал до масата в собствената си трапезария, заровил глава в ръцете си, плачех, почти виех в ръкавите на ризата си. Чух как затракаха чиниите, когато Барбара се изправи и започна да раздига своите прибори.
— Поне няма нужда да питам — каза тя — кой кого е зарязал.
По-късно, след като сложих Нат да си легне, съсипан и все още жалък, аз се завлякох горе при нея, в спалнята, където бе намерила убежище. Барбара отново играеше гимнастика и блудкавата музика бумтеше от касетофона. Наблюдавах я как гъвкаво се извива, докато аз все още се терзаех и се чувствах толкова опустошен и смазан, че единствено кожата ми като крехка черупка ме държеше да не се разпадна. Влязох, за да кажа нещо прозаично, нещо от рода, че искам да си останем заедно, но то така и не можа да се откъсне от мен. От безграничната злоба, с която мяташе тялото си наляво-надясно, ми стана ясно, дори в беззащитното ми състояние, че усилията ще са напразни. Останах може би цели пет минути там, без да продумам. Барбара дори не погледна към мен, но накрая, насред някаква извивка, подхвърли: „Можеше да намериш нещо по-добро“. Смънка и още нещо, от което долових само последната дума: „Курва“.
И така продължихме. В известен смисъл моята връзка с Каролин ни достави, на мен и жена ми, странно облекчение. Имаше вече причина и следствие, повод за черните изблици на гняв от страна на Барбара, основание да не се разбираме. Имаше какво да преодолеем и следователно мъглява надежда, че нещата може да се оправят.
Разбирам, че сега въпросът стои така: ще отстъпим ли от напредъка, който сме постигнали. Месеци наред Каролин беше демон, зъл дух, който постепенно прогонвахме от дома. А смъртта отново я съживи. Разбирам недоволството на Барбара. Но не мога — просто не мога — да се откажа от това, както тя иска, а причината е достатъчно лична, за да си остане неизречена и дори да се определи като неизречима. Опитвам с простичка и кротка молба.
— Барбара, какво значение има това? Става дума за две седмици и половина. До предварителните избори. Толкоз. След това се превръща в рутинно полицейско разследване. Неразкрито убийство.
— Не виждаш ли какво ще бъде за теб? За мен?
— Барбара!
— Знаех си! Знаех си, че ще направиш нещо такова. Още онзи ден, когато ми се обади. Долових го в гласа ти. Ще изживееш всичко отново, Ръсти. Искаш го, нали? Искаш! Мъртва е, но още те преследва.
— Барбара!
— Ръсти, не мога повече! Вече няма да търпя. — В такива случаи Барбара не плаче, а се оттегля в огнения кратер на вулканичната си ярост. Седнала на кревата, увита в широките копринени ръкави, тя се тръшва назад, за да събере волята си. Хваща някаква книга, дистанционното и две възглавници. Вулканът Сейнт Хелън започва да бучи и аз решавам да се оттегля. Отивам да търся халата си.
Когато стигам прага, чувам зад себе си:
— Мога ли да попитам нещо?
— Разбира се.
— Нещо, което винаги съм искала да попитам.
— Разбира се.
— Тя защо сложи край на връзката ви?
— Каролин ли?
— Не, баба ми! — Думите са изречени така злобно, че се питам дали няма да ме заплюе. Мислех, че ще попита защо съм започнал връзката, но тя изглежда отдавна си е отговорила на този въпрос.
— Не знам — отговарям аз. — Мисля си, че не означавах кой знае какво за нея.
Тя затваря очи и отново ги отваря. Клати глава.
— Глупак! — заявява тържествено. — Излез оттук.
Бързам да се подчиня. Има случаи, когато е мятала по мен вещи. Като нямам къде другаде да отида, а никак не ми се ще да съм сам, аз прекосявам коридора и още веднъж влизам да погледна Нат. Унесен в сън, той диша тежко и равномерно. Сядам на леглото му и в мрака търся сигурност под закрилящите ръце на Човека паяк.
5.
Понеделник сутрин — обикновен работен ден. Автобусът изсипва сивото стадо на източния бряг на реката. Около площада на автогарата са засадени върби, чиито клони са започнали да се раззеленяват с настъпването на пролетта. В прокуратурата съм преди девет. От секретарката ми, Юджиния Мартинес, получавам обичайното: пощата, листчета с приетите за мен съобщения по телефона, мрачен поглед. Юджиния е възпълна стара мома на около четирийсет, твърдо решена да си връща за всичко. На машина пише с неохота, отказва да й се диктува и често през деня я заварвам как стои неподвижно, вторачила поглед в звънящия телефон с унило раздразнение. Разбира се, тя не може да бъде нито уволнена, нито понижена, тъй като администрацията, подобно на бетона, здраво се е втвърдила. Цели десет години вече Юджиния е проклятие за първите заместници, а назначението си дължи на Джон Уайт, чиято подбуда била да избегне роптаенето, което би последвало, ако я зачисли на друг.