Независимо от това Ларън си остава действена сила в кампаниите на Реймънд. Сега кодексът за поведението на съдиите му забранява да поема официална роля. Но той все още е член на затворения кръг на Реймънд — хора от годините в Юридическия факултет и началото на адвокатската практика на Хорган, чиято близост с него на моменти ме е изпълвала с младежка тъга. Ларън, Майк Дюк, управляващ партньор на огромна фирма в центъра, и Джо Райли — това са хората, на които Реймънд се опира сега.
Майк Дюк води финансите на кампанията. Тази година задачата се оказа по-обезсърчаваща, отколкото в миналото, когато Реймънд нямаше сериозни противници. Тогава Хорган не вземаше участие в набирането на средствата от страх да не компрометира независимостта си. Но тази година подобни угризения са захвърлени настрана. Напоследък Реймънд присъства на голям брой срещи за набиране на средства, перчи се пред състоятелните либерали — елегантни господа като събраните днес тук — и им показва, че е все още същият съвършен инструмент на справедливостта, както преди десет години. Реймънд започва да произнася предизборната си реч с безгрижен тон в очакване на момента, когато първо той, а след това и съдията ще бъдат повикани вън от залата, така че Майк да упражни натиск в тяхно отсъствие.
Такава е и моята задача днес. Извинението на Реймънд, за да излезе от клуба, ще бъда аз. Той ме представя и обяснява, че трябва да е в течение на служебните въпроси. В тази обстановка аз съм обикновен слуга — на никого и през ум не му минава да ме покани да седна, само съдията Литъл си прави труда да стане, за да се ръкува с мен. Оставам зад масата и дима от пури, докато отмине последният кръг ръкостискания и безцеремонни шеги, и излизам след Реймънд, който грабва от купата до вратата ментово бонбонче за освежаване на дъха.
— Какво става? — пита той веднага щом портиерът и зеленият навес на клуба остават зад нас.
Усеща се още от сутринта, че времето омеква. Иде пролетта. Казвам му за обаждането на Дубински и той дори не си прави труда да скрие раздразнението си.
— Само да ги пипна в нарушение. — Има предвид Нико и Молто. Вървим забързано надолу по улицата към сградата на общината. — Какви са тия глупости? Независимо разследване!
— Реймънд, в случая журналистът просто разсъждаваше на глас. Вероятно няма нищо такова.
— Дано да няма — казва той.
Започвам да му разправям за инцидента между полицията и ДЕА, но той не ме оставя да довърша.
— А ние самите докъде сме с Каролин?
Виждам, че разсъжденията относно действията на Молто наново са възбудили желанието на Реймънд да постигне резултати в нашето собствено разследване. Започва да ме обстрелва с въпроси. Имаме ли заключение от „Косми и влакна“? Кога ще го получим? Имаме ли новини за отпечатъците от пръсти? Какво става с информацията от щатската картотека за сексуалните престъпления, разследвани от Каролин?
Когато му обяснявам, че предстои да получим всичко това, но съм прекарал последните три часа на заседанието във връзка с обвиненията, Реймънд замръзва на място вбесен.
— По дяволите, Ръсти! — пламва той, а веждите му се присвиват гневно над очите. — Казах ти онзи ден — това е най-важното следствие в момента. И си е така. Дела Гуардия ще ме изяде жив заради него, пък и дължим това на Каролин. Нека Мак ръководи прокуратурата. Ще се справи. Тя може да наблюдава как ДЕА и полицаите се плюят едни други и да взема решения по обвиненията. Ти се занимавай само с делото! Искам да отработиш всички възможни теории, и то най-методично. Това искам от теб! Действай като професионалист!
Оглеждам улицата в двете посоки. Не виждам нито един познат. Мисля си, че съм на трийсет и девет години, от които тринайсет работя като прокурор.