Реймънд продължава мълчаливо напред. Накрая се извръща към мен и клати глава. Очаквам по-нататъшно недоволство към поведението ми, но вместо това той казва:
— Тия бяха големи говеда.
Обядът, както виждам, не е бил приятен.
В сградата на общината дребният белокос оператор на асансьора — Голди, който по цял ден седи в празната кабина в очакване да вози Реймънд и общинските съветници, отмества столчето си настрани и сгъва вестника. Тъкмо съм подхванал въпроса за липсващото дело „П“, но в асансьора млъквам. Голди и Нико бяха много гъсти. Дори веднъж-дваж видях Голди да нарушава правилата и да вози Нико. Това е привилегия, която Нико обожава — служебен асансьор. Неговата съдба. Докато Голди оглеждаше фоайето, за да се убеди, че няма да ги видят, Нико с достойнство запази безизразния вид на лицето си.
Стигаме прокуратурата и аз изоставам. Приближават се прокурори, за да разменят по някоя и друга дума с Реймънд — някои с проблеми, а други просто искат да чуят новини от кампанията. Един-два пъти обяснявам, че съм прегледал архива на Каролин. Правя го несвързано, тъй като нямам желание да признавам по-нататъшни неуспехи, и докато минава от един разговор на друг, Реймънд губи нишката на това, което му говоря.
— Едно дело липсва — повтарям аз. — Водила е някакво дело, което не можем да открием.
Това накрая привлича вниманието му. Влезли сме в кабинета му през страничната врата.
— Какво дело? Знаем ли нещо за него?
— Знаем, че е заведено под алинея „П“ като подкуп. Изглежда никой не знае какво е станало с него. Питах Мак. Проверих и моя архив.
Реймънд ме гледа изпитателно секунда-две, след което очите му се отместват.
— Къде трябва да съм в два часа? — пита той.
Когато му казвам, че нямам представа, той изкрещява името на секретарката си Лорета и продължава да я вика, докато тя се появява. Излиза, че Реймънд трябва да бъде на среща в Юридическата колегия, посветена на въпроси от наказателния процес. Трябва да очертае различните реформи, свързани с щатската система за изпълнение на наказанията, които е предложил, и предизборната си платформа. Вече е отпечатано съобщение, ще има репортери и телевизионни екипи, а той закъснява.
— По дяволите! — реве Реймънд. — По дяволите! — Крачи нервно из кабинета си и крещи. — По дяволите!
Опитвам отново.
— Както и да е, делото е още в компютърната система.
— Тя обади ли се на Коуди? — пита.
— Каролин ли?
— Не, Лорета.
— Не знам, Реймънд.
Отново вика гръмогласно Лорета.
— Обади се на Коуди! Обади ли му се? За бога, обади му се! Намери някого да отиде там! — Реймънд ме поглежда. — Тоя мухльо уж все седи до телефона в колата, а никога не можеш да се свържеш с него. С кого, по дяволите, приказва?
— Мислех си, че може да си чул за това дело. Може би си спомняш нещо.
Реймънд не слуша. Тръшнал се е в едно кресло, опряно до това, което прокурорите подигравателно наричат „Стената на гордостта“ — част от стена, отрупана с грамоти, снимки и други сувенири от велики победи или почести: награди от юридически асоциации, скици на художници7 от съдебни процеси, политически карикатури. Реймънд отново е придобил вид на блуждаещ, умислен човек, който си представя развоя на събитията.
— Господи, какво нещастие! При всяка кампания Ларън ме съветваше да помоля някой прокурор да си вземе отпуск, та да има кой да движи всичко, но все някак си успявахме да се справим и без това. А сега му изтървахме края. Прекалено много има да се върши, а няма кой да ръководи. Знаеш ли, че вече два месеца не сме направили нито едно допитване? Две седмици до изборите, а нямаме представа какви са шансовете ни и кой ще гласува за нас. — Поставя ръка на устата си и клати глава. Не е загрижен, ами направо отчаян. Реймънд Хорган, главният прокурор на окръг Киндъл, е загубил способността да се справя.
Стоим в пълно мълчание. Но след като ми се накара на улицата, не съм склонен да се държа почтително. След тринайсет години държавна служба все съм се научил какъв трябва да бъде един чиновник и искам да съм сигурен, че съм се застраховал и с думата на Реймънд по отношение на липсващото дело.
— Така или иначе — казвам за пореден път, — не знам какво значение да му придам. Мога само да гадая дали грешно е заведено като такова, или става дума за нещо по-страшно.
7
В съдилищата на някои щати по време на съдебни заседания не е разрешено да се снима, но се позволява на художници да правят скици. — Б.пр.