– Честит рожден ден! – извиква, след като се обръщам и се отдалечавам с чувство на вина.
След леко обезпокоителното обсъждане на изборната ми кампания с Реймънд се връщам в сградата на съда. Минава пет – магическият час, в който държавните служители изчезват като изсмукани от прахосмукачка. Ана, най-прилежната стажантка, която съм имал, е още тук, труди се сама. Влиза след мен в кабинета ми, където подвързаните с кожа деловодни папки, имащи предимно орнаментална функция в днешния компютърен век, залежават по полиците редом със снимките и другите сувенири от семейството и кариерата ми.
– Приготви ли си нещата? – питам я аз.
Ще отпразнуваме последния ден на Ана при мен в петък с вечеря в нейна чест, както правя за всеки напускащ ме служител. Ана ще отиде в кантората на Рей Хорган. Ще получава по-голяма от моята заплата и най-после ще навлезе в истинския живот. През последните дванайсет години е работила като санитарка, авторка на реклами, маркетингов мениджър, завърши право и сега навлиза в адвокатската кариера. Както Нат, Ана е от поколението, което често изглежда закотвено на едно място по иронично стечение на обстоятелствата. На практика всичко, в което човек вярва, може да се окаже една смешна илюзия. Тогава те се надсмиват над себе си. И спират на едно място.
– Може да се каже – отвръща ми тя. Изведнъж лицето ѝ грейва. – Приготвила съм ви картичка.
– След всичко друго, което направи? – изненадвам се аз, но приемам плика.
„Само на ШЕЙСЕТ!“ – пише отпред. Има снимка на страстна блондинка с прилепнала по тялото ѝ фланела. „Човек никога не е твърде стар.“ Отзад: „Да не ти пука. Радвай се на живота!“ Отдолу е добавила: „С обич, Ана.“
„Да не ти пука.“ Де да беше толкова лесно. Дали си въобразявам, или мацето отпред малко прилича на нея?
– Сладка е – признавам.
– Стори ми се идеална за случая. Нямаше как да не я купя.
Вглеждаме се мълчаливо един в друг за няколко секунди.
– Хайде, отивай да работиш – казвам ѝ след малко.
Уви, тя е много сладка, зеленоока блондинка, с румено лице и добра физика. Хубавичка е и макар да не е умопомрачителна красавица, е много привлекателна. Небрежно повдига правата си пола, разголвайки още малко от бедрото си, фръцва леко закръгленото си, но изящно оформено задниче, и ме поглежда, за да види какъв ефект е постигнала. Махвам ѝ с ръка да излиза.
Ана работи за мен от близо две години и половина, по-дълго от всеки друг стажант, който съм имал. Освен опитен юрист с очевиден талант за тази професия тя е лъчезарна и енергична. Държи се открито почти с всеки и е изключително забавна, което доставя огромно удоволствие на всички, но най-вече на нея. На всичкото отгоре е и невероятно мила. Тъй като компютърните ѝ познания надминават тези на повечето ни специалисти, често жертва обедната си почивка, за да оправя проблеми по системата. Пече сладкиши за колегите си, помни всички рождени дни и подробности за семействата. С други думи, човек, обичащ да доставя радост на другите, затова е любимка на всички в цялата сграда.
Чуждото щастие обаче ѝ носи повече радост, отколкото личният ѝ живот. Любовта е особено голям проблем. Ана е изпълнена с копнеж… и отчаяние. Домъкнала е в службата цял куп книги за самоусъвършенстване и често ги разменя с Джойс, съдебния ми пристав – „Намери любовта, за която копнееш“, „Как да разберем дали сме достатъчно обичани?“. Когато седне да чете в почивката, жизнерадостната маска сякаш пада от лицето ѝ.
Дългият престой на Ана при мен, който се удължи, след като наследничката ѝ на този пост, Кумари Бата, неочаквано забременя и остана на легло, неминуемо доведе до известно сближаване между нас. От известно време, когато два-три пъти седмично оставаме след работно време да довършваме различни административни формалности, тя си позволява да споделя подробности за емоционалните си несгоди.
– Излизам с доста мъже, но се опитвам да не приемам нищо твърде насериозно, за да не се залъгвам с излишни надежди – каза ми веднъж. – В известно отношение има ефект. Вече не ми остана никаква надежда. – Усмихна се по характерния си начин на тази тъжна ирония. – Знаете ли, бях омъжена за една наносекунда, когато бях на двайсет и две, и след като всичко свърши, окончателно се отказах от мисълта, че мога да срещна идеалния човек. Мислех, че съм твърде млада. Но мъжете като че ли никога не порастват! Сега съм на трийсет и четири. Последният, с когото излизах, беше на четирийсет. А беше още момче. Дете! Не се беше научил да си прибира дрехите в гардероба. Аз имам нужда от мъж, от зрял мъж.