Всичко това изглеждаше невинно допреди няколко месеца, когато започнах да усещам, че зрелият мъж, когото имаше предвид, бях аз.
– Защо е толкова трудно да си намериш кой да те изчука? – попита ме една декемврийска вечер, след като ми беше разказала за разочарованието си от поредната първа среща.
– Едва ли е толкова трудно – отбелязах, след като преодолях първоначалното си стъписване.
– За мене е. Мъжете, които харесвам, все не искат да спят с мен – заяви, като тръсна дългата си до раменете изрусена на кичури коса. – Знаете ли, иде ми да кажа: „Майната му.“ Готова съм да пробвам всичко. Е, не съвсем всичко. Без джуджета, коне и други такива. Но може би трябва да отида на някое от онези места, които никога не ми е минавало през ума да посетя. Или ми е минавало, но съм отхвърляла идеята като абсурдна. Защото, докато се опитвам да правя онова, което се смята за „нормално“, не постигам особено добри резултати. Може би трябва да съм лоша. Вие сте били лош, нали, господин съдия? – попита неочаквано, като ме фиксира с тъмнозелените си очи като с радар.
– Всички сме били лоши някога – отговорих тихо.
Това бе повратната точка. Сега флиртовете ѝ, когато останем сами, са невъздържани и директни – евтини игри на думи, намигвания, само дето не си е закачила табела „За продан“. Преди няколко вечери внезапно се изправи и постави ръка върху гърдите си, докато оправяше блузата си, като стоеше с профил към мен.
– Мислите ли, че имам прекалено големи гърди?
Загледах я твърде дълго, преди да отговоря с най-безучастния си възможен тон, че изглежда нормално.
Основанията ми да търпя всичко това са две. Първо, на трийсет и четири Ана е малко старичка за стажантка в съда и отдавна е минала периода, в който бих могъл да отдам поведението ѝ на пубертета. Второ, няма да е тук за дълго. Кумари, вече майка, започна работа миналата седмица и Ана остана още няколко дни, за да я обучи. За мен заминаването на Ана ще е едновременно истинска трагедия и сериозно облекчение.
Но тъй като се надявам времето да реши проблема, единственото, което не съм направил досега, е това, което е най-близо до ума в такива случаи – да поговоря сериозно с нея и да ѝ кажа „не“. Спокойно. Приятелски. Отдавайки дължимото на всичките ѝ ласкателства. Не, няма начин. На няколко пъти се подготвям за този разговор, но нещо ме спира. Първо, рискувам да се поставя в много неловко положение. Хуморът на Ана, който би могъл да се нарече „мъжки“ в днешното време на еманципирани жени, често е доста провокативен. Опасявам се да не каже, че е било шега, от онези, дето хората често си правят в наши дни, давайки да се разбере, че имат предвид точно обратното. По-жестоката истина е, че не бързам да прекъсвам изворчето на жизненост, което блика от сексуалната разюзданост, макар и полу на шега, на една хубава жена, повече от два пъти по-млада от мен.
През цялото време обаче знам, че няма да се възползвам. Не зная в какъв процент от случаите привличането между един мъж и една жена се ограничава само с флирт, без да преминават границата между въображаемото и реалното, но предполагам, че в повечето. След двайсет и шест години брак съм имал само една любовна афера, без да броя пиянското натискане в едно комби, когато бях на обучение към Националната гвардия, и онова безумно, импулсивно гмуркане в необузданата страст, довело до изправянето ми на подсъдимата скамейка с обвинения в убийство. Ако това не е благочестив живот, не знам кое е.
Поработвам половин час в кабинета си и Ана отново надниква през вратата.
– Закъснявате – напомня ми тя. Права е, трябва да бързам за вечерята по случай рождения ми ден.
– По дяволите. Пак се улисах.
Тя ми дава флаш устройството с черновите на съдебни решения, които подготвя всяка вечер, а аз преглеждам, след като се прибера вкъщи, и ми помага да облека палтото си, като го оправя на раменете.
– Отново честит рожден ден, господин съдия – добавя, като поставя пръст върху средното копче. – Нека всичките ви желания да се сбъднат.
Поглежда ме в очите и се изправя на пръсти. Моментът е от онези, в които всичко е пределно ясно и от самото начало знаеш какво ще се случи. Устните ѝ докосват моите, макар и само за миг. Както винаги не правя нищо, за да я спра. Цялото ми тяло пламва, но не проронвам нито дума, дори не ѝ казвам „довиждане”, просто излизам.
4.
Томи Молто, 3 октомври 2008 г.
Джим Бранд почука на вратата, но остана на прага, изчаквайки главният прокурор да му даде знак. През първия си кратък мандат в прокуратурата през 2006 г. Томи чувстваше липса на уважение. След повече от трийсет години в тази служба той имаше толкова затвърдена репутация на обрулен ветеран, работещ от осем сутринта до десет вечерта всеки Божи ден, че на другите прокурори изглежда им беше трудно да се отнасят към него с почитта, подобаваща на високия му пост. Като негов главен заместник Бранд бе променил това. Уважението му и предаността към Молто бяха очевидни и дребните официални жестове като чукането на вратата като че ли му идваха отвътре. В резултат сега повечето прокурори се обръщаха към Томи с „шефе“.