– Новини за Ръсти Сабич – обяви Бранд. – Получихме предварителен доклад от съдебния лекар.
– И?
– Изглежда интересно. Готов ли си?
Уместен въпрос. Готов ли беше Томи? Нов сблъсък с Ръсти Сабич можеше да го съсипе. Според общото мнение и слуховете, които се носеха из съда като флуорни молекули в чешмяната вода от река Киндъл, случаят „Сабич“ беше грешка на Нико. Томи бе участвал, но не беше отговорен за вземането на окончателните решения – прибързани, но непредизвикани от лична злоба. Това тълкуване беше удобно за всички. След като го отзоваха от поста главен прокурор, Нико се премести във Флорида и натрупа милиони долари от дела, свързани с тютюневия бизнес. Притежаваше остров на архипелага Кийс и канеше Томи, а сега и Доминга поне два пъти годишно.
Колкото до Томи и Сабич, след корабокрушението и двамата се бяха добрали до брега и се бяха върнали към нормалния живот. Всъщност в качеството си на главен прокурор, Ръсти бе този, който върна Томи на работа, мълчаливо признание, че всички обвинения в опит за злепоставяне са били част от адвокатската игра. Когато се срещнеха, както често се случваше, двамата бяха сдържано любезни един към друг, и не само защото служебните им задължения го налагаха, а и може би и понеже бяха преживели заедно едно и също нещастие. Бяха като двама братя, които никога няма да се разбират добре, но са травмирани и оформени като характери в една и съща среда.
– Причина за смъртта е инфаркт в резултат от аритмия и възможна реакция на свръхчувствителност – каза Бранд.
– Кое му е интересното?
– Ами това, което е казал Сабич. Че имала болно сърце и високо кръвно. Така е казал на ченгетата. Откъде може да е знаел?
– Стига, Джим. Може да е наследствено.
– Така твърди и той. Баща ѝ умрял по същия начин. Но можеше аортата ѝ да се пръсне. Можеше да получи инсулт. Но не – „сърдечен инфаркт“, казва той.
– Дай да видя.
Молто протегна ръка, за да вземе листа с доклада, но му хрумна, че не е зле да затвори вратата преди това. От прага надникна в тъмното преддверие, където работеха двете му секретарки. Трябваше да направи нещо за този кабинет, помисли си, както му се случваше неведнъж тия дни. Прокуратурата се помещаваше в мрачната сграда на Общината, където осветлението беше с цвета на стар шеллак. Така го помнеше още от началото на трийсетиналетната си кариера и така със сигурност е било още поне четвърт век преди това. Това място беше ужасно – с кабели в пластмасови предпазни маркучи, проточващи се по коридорите като избягали от месарницата кренвирши и прозорци с раздрънкани стъкла, които все още бяха единственият начин за разхлаждане.
След като се върна на стола си, Томи прочете бележките от аутопсията. Пишеше го черно на бяло: „Инфаркт, дължащ се на свръхчувствителност.“ Имала високо кръвно, слабо сърце по наследство и умряла в съня си, вероятно с висока температура вследствие от грип. Съдебният лекар предлагаше заключение „Естествена смърт“, съответстващо на здравословното ѝ състояние. Томи поклати глава.
– Тази жена имаше завидна фигура – отбеляза Бранд. – Спортуваше всеки ден. Изглеждаше наполовина на годините си.
– Джими, готов съм да се обзаложа на десет долара, че е спортувала всеки ден, защото никой от рода ѝ не е доживял шейсет и пет. Не можеш да излъжеш гените. Какво казва кръвното изследване?
– Ами направили са имунотест. Рутинна токсикология.
– Открили ли са нещо?
– Много неща. Дамата е имала цяла ракла с лекарства. Но не са открили нищо, което да не ѝ е било предписано от лекар. Всяка вечер гълтала приспивателни, цял куп хапчета за маниакална депресия.
Молто изгледа изпитателно главния си заместник.
– И тези хапчета могат да причинят инфаркт?
– Не, ако се вземат според предписанията. Поне не често. Концентрацията им трудно може да се измери след настъпването на смъртта.
– Медицинските данни са ясни. Ако не е умряла по естествени причини, за което вероятността е едно на петдесет, може неволно да е предозирала някое лекарство.