Бранд стисна устни. Нямаше какво да възрази, но явно не беше доволен.
– Добре, но защо е седял двайсет и четири часа, без да направи нещо? – не се отказваше той.
Добрият прокурор, както добрия полицай, понякога може да разкрие престъпление само по един факт. Може би Бранд беше прав. Но нямаше доказателства.
– Няма какво да се разследва – настоя Томи. – Още повече срещу човек, който след малко повече от три месеца ще седи във върховния съд и ще гласува за или против всяка присъда, която тази служба успее да прокара. Ако Ръсти Сабич реши да ни вгорчи живота, ще има десет години на разположение.
Докато спореше със заместника си, Томи бавно си даде сметка за ситуацията. За Бранд Ръсти Сабич беше господин Никой. Предпазливостта на Томи се дължеше на общото му минало със съдията. За да получи пак работата си преди две десетилетия, когато Ръсти беше главен прокурор, Молто трябваше да признае, че е нарушил правилата за боравене с веществени доказателства по случая „Сабич“. Наказанието му беше минимално – да се откаже от претенции за неизплатени възнаграждения през годината, когато беше свален от поста, докато течеше разследването срещу него.
С времето обаче признанието на Томи за грешката му започна да му тежи като камък на врата. Повече от половината съдии във Върховния съд на окръг Киндъл сега бяха бивши главни прокурори, негови колеги. Знаеха добре всичките му качества – надежден, опитен и предвидим, макар и не особено умен – и с готовност го назначиха временно на длъжността, когато новоизбраният главен прокурор Моузес Апълби се оттегли с нелечим тумор в мозъка само десет дни след като бе положил клетва. Централният комитет на Демократичната работническо-селска партия, където мръсните тайни се помнеха, обаче се противопостави срещу назначаването му на този пост – и дори на избирането му за съдия, длъжност, към която Томи всъщност се стремеше, защото даваше по-дълготрайна сигурност за млад човек със семейство. Гласоподавателите не разбираха тънката разлика, а всичко можеше да се провали, ако противникът му в изборите извадеше признанията на Томи и ги представеше като доказателство за вина. Може би, ако си осигуреше подкрепата на мрачна сила като Ръсти, щеше да преодолее този проблем. Все пак това черно петно в биографията му бе известно само на неколцина посветени. Бранд сигурно беше прав. Ако докажеше, че Сабич е от лошите, може би щеше да изчисти името си. Дори всички да научеха цялата истина, никой нямаше да се интересува дали Томи е нарушил няколко процедури.
Вероятността да успее обаче бе малка и не си струваше да рискува. Сегашната му работа години наред му се беше струвала като поредната напразна надежда и Томи изпитваше тиха гордост, че я върши добре. Освен това сега имаше възможност да възстанови окончателно репутацията си след обвиненията около процеса срещу Ръсти и когато след две години изберяха нов главен прокурор, можеше да си тръгне с гордо вдигната глава и да си намери добре платена работа в отдела за вътрешно разследване на някоя корпорация. Това никога нямаше да стане, ако хората си мислеха, че е използвал служебното си положение, за да преследва лична вендета.
– Джими, ще ти кажа направо. Не мога пак да се забърквам с Ръсти Сабич. Имам дете на една годинка. Други мъже на моята възраст вече мислят за пенсиониране. Трябва да се погрижа за бъдещето си. Не мога да си позволя пак да се окалям.
Томи често размишляваше над съдбата си. Не смяташе да се бута напред или да се подмазва, само и само да получи залък от онова, което досега е пропуснал. Не беше толкова самовлюбен, че да се стреми винаги да бъде на печалба.
Изражението на Бранд обаче казваше: „Това не е Томи Молто.“ Какво бе видял досега – личен интерес, предпазливост. Това не беше прокурорът, когото познаваше. Сърцето на Томи се сви пред разочарованието на Бранд.
– Мамка му – изръмжа Молто. – Какво искаш от мен?
– Остави ме да се поровя. На своя глава. Обещавам да внимавам. Но нека да проверя дали наистина няма нищо.
– Ако изтече информация, Джими, особено преди изборите, и не излезе нищо, можеш просто да ми напишеш некролога. Разбираш ли? Играеш си с живота ми.
– Ще мълча като гроб.
Бранд вдигна голямата си ръка и постави пръсти върху устните си.
– Мамка му – изруга отново Томи.
5.
Ръсти, 19 март 2007 г.
Когато слизам от автобуса в Ниъринг, бивше фериботно пристанище, превърнало се в предградие малко преди да се нанеса тук през 1977 г., минавам през аптеката да взема лекарствата на Барбара. Няколко месеца след края на процеса срещу мен преди двайсет и една години, по причини, разбираеми само за нас, с Барбара се разделихме. Може би щяхме и да се разведем, ако след един неуспешен опит за самоубийство не ѝ бяха поставили диагноза биполярно разстройство. За мен това бе достатъчен повод да преосмисля живота си. След процеса, след месеците на потъване все по-надолу и по-надолу, без изгледи скоро да достигна дъното, след нощите на мълчаливи обвинения към колеги и приятели, които са ме предали или не са направили достатъчно, за да ми помогнат – след като преодолях всичко това, исках да си върна само онова, което съм имал, преди всичко да започне: предишния си живот. Нямах сили да го преживея отново, ако истината излезе наяве. Или да гледам как синът ми, едно ранимо дете, става жертва на тази трагедия. Нат и Барбара се върнаха от Детройт, където тя преподаваше математика в щатския университет „Уейн“, но само при едно условие – Барбара да спазва строг медикаментозен режим.