Настроението ѝ все още е нестабилно. Когато нещата вървяха добре, особено през първите няколко години, след като се прибраха вкъщи с Нат, ми се струваше много по-малко своенравна и дори ми беше приятно да живеем заедно. Вече нямаше желание или енергия за онези двайсет и четири часови компютърни сесии, когато преследваше някоя мъглява математическа теория като задъхано куче, решено да гони някоя лисица до дупката ѝ. В днешни дни говори за себе си като за лабораторна мишка и с готовност гълта всичко, което психофармакологът ѝ предпише, за да се стабилизира. И в най-добрите си дни трябва да взема поне една шепа хапчета: тегретол, серокел, ламиктал, топамакс. Когато я прихванат лудите, бърка по-дълбоко в шкафа с лекарствата за трициклични препарати, като асендин и тофранил, от които става сънлива и изглежда, сякаш някой е пробил с бургия зениците ѝ, което налага да се разхожда из къщата с черни очила. В най-лошите моменти прибягва към фенелзин, силен антидепресант, който заедно с лекаря са установили, че я връща към нормалното психично състояние и това оправдава риска от множеството странични ефекти. На този етап има рецепти за петнайсет-двайсет лекарства, включително приспивателните, които взема всяка вечер, и медикаментите за хипертонията и проявяващите се от време на време аритмии. Поръчва си нови доставки по Интернет и аз отивам да ѝ ги взимам по два-три пъти седмично.
Вечеря по случай рождения ден вкъщи е безсмислено занимание. Жена ми е добра готвачка и е изпекла на скара три пържолки, всяка колкото дланта на великана Пол Бъниън, но някак и тримата сме изразходвали запасите си от добро настроение на празненството в службата. Нат, който преди няколко години изглеждаше, сякаш никога няма да напусне бащиния си дом, напоследък идва все по-неохотно и сега мълчи почти през цялата вечер. От самото начало личи, че основната ни цел е да се нахраним, да кажем, че сме вечеряли заедно в този паметен ден, и да се върнем всеки в своя вътрешен свят на знаци и символи, в който имаме навика да се вглъбяваме. Нат ще се прибере вкъщи да чете за утрешния учебен ден, Барбара ще се уедини в кабинета си и в Интернет, а аз, рожденик или не, ‘ще редактирам чернови на съдебни становища.
Междувременно, както често се случва в моето семейство, се старая да поддържам някакъв разговор. Срещата ми с Харнасън, ако не друго, е отзвук от нещо минало толкова отдавна, че ми се струва уместно да разкажа за нея.
– Отровителят ли? – пита Барбара, когато споменавам името.
Тя рядко слуша, когато говоря за работата си, но човек никога не знае какво може да знае Барбара Бърнстийн Сабич. На този етап тя е като страховита двойничка, макар и доста по-стилна, на моята леко чалната майка, чиято мания на стари години, след като татко я напусна, бе да организира мислите си върху стотици бели картончета, които трупаше на купчини върху старата маса в столовата. Страдаща от силна агорафобия, тя успяваше да излезе от апартамента ни, като редовно се обаждаше на линиите за слушатели в различни радиопредавания.
Жена ми също мрази да излиза. Компютърна маниачка по наследство, тя кисне в нета по четири до шест часа дневно, задоволявайки всяко свое любопитство – рецепти, нашите инвестиции в ценни книжа, последните математически статии, вестници, покупки и няколко игри. Нищо в истинския живот не я зарежда толкова с енергия, колкото ровенето в света на информацията.
– Оказва се, че навремето съм водил обвинението срещу него – обясних аз. – Беше адвокат, който неправомерно използваше парите на клиентите си. Гей.
– Какво иска от теб? – пита Барбара.
Свивам рамене, но все пак разказвам историята. Осъзнавам нещо, което назрява вътре в мен от часове, но не искам да го призная дори пред съпругата си и сина си: чувствам вина, че съм изпратил в затвора някого само заради тогавашните си предразсъдъци, от които сега се срамувам. И в тази светлина си давам сметка какво Харнасън плахо се опитваше да ми каже: ако не го бях обвинил несправедливо, ако не го бях лишил от професията му и изправил на стената на позора, животът му щеше да протече другояче – той щеше да има достатъчно самоуважение и самообладание, за да не посегне на партньора си. Аз съм го тласнал по наклонената плоскост. Замислям се върху моралната страна и замълчавам.