– Сега ще си дадеш отвод, нали? – пита Нат.
След колежа синът ни живее вкъщи и рядко се намесва в същността на разговорите ни. Обикновено влиза в ролята на страничен коментатор и ни прекъсва само със забележки от рода на: „Браво, татко“ или „Кажи как се чувстваш, мамо“, навярно целящи да запазят деликатния баланс между нас. От доста време се опасявам, че стремежът да посредничи между родителите си е едно от нещата, които ненужно утежняват живота на Нат. Напоследък обаче той активно участва в обсъждането на правни въпроси, давайки ми рядка възможност да надникна в острия ум на мрачния ми и затворен в себе си син.
– Няма как – отговарям. – Вече гласувах. Единственият шанс за отмяна на присъдата, и то не много голям, е Джордж Мейсън. А той не изглежда склонен да гласува в полза на Харнасън.
Другият проблем беше, че ако реша да си дам отвод сега, колегите ми ще заподозрат, че го правя заради кампанията си, че се опитвам да скрия факта, че съм гласувал за отмяна на осъдителна присъда за убийство, което действие рядко се харесва на избирателите.
– Значи си имал напрегнат следобед – отбелязва Барбара.
– И не е само това – добавям. Спомням си целувката на Ана и от страх да не се изчервя, бързо започвам да разказвам за срещата си с Реймънд. – Коул предложил да се откаже от първичните избори.
Става дума за Н. Дж. Коул, гениален юрист и суетен глупак, който навремето ме вкара в апелативния съд. Ен Джей е единствената опозиция, която очаквам на предварителните избори през февруари. С подкрепата на партията аз съм сигурен, че ще победя Коул, но това ще ми коства много време и пари през идната година. Тъй като досега републиканците никога не са издигали кандидат в този еднопартиен град, когато Ен Джей се оттегли, това автоматично би означавало, че съм избран за този, както дори медиите го наричат, „бял мъжки пост“ в щатския върховен съд, в контраст с другите две места в окръг Киндъл, които традиционно се заемат от жена и чернокож.
– Страхотно! – възкликва жена ми. – Какъв хубав подарък за рождения ти ден.
– Звучи твърде хубаво, за да е вярно. Готов е да се откаже само ако подкрепя повторното му избиране за главен съдия.
– Е, и какво?
– Не мога да причиня това на Джордж. Или на съда.
Когато влязох за първи път в съда, той се бе превърнал в старчески дом за бивши партийни деятели, които често изглеждаха склонни да вземат грешни решения. Сега, след дванайсет години като главен съдия, под мое ръководство Щатският апелативен съд на Трети апелативен район може да се похвали с колектив от изтъкнати юристи, чиито решения от време на време влизат в учебниците по право и често се цитират в съдебни зали из цялата страна. Коул, с глупавия си егоцентризъм, за нула време ще унищожи всичко, което съм постигнал.
– Джордж разбира от политика – отбелязва Барбара. – Освен това ти е приятел.
– Това, което Джордж разбира, е, че заслужава да бъде председател на апелативния съд. Ако помогна на Коул за този пост, всички съдии с право ще ме обвинят, че им забивам нож в гърба.
Синът ми е слушал лекции на Коул в Ийстънския юридически университет, където Ен Джей е уважаван преподавател, и е достигнал до очевидното заключение.
– Коул е абсолютно откачен – заявява Нат.
– Моля те – смъмря го Барбара, която все още предпочита благоприличието на семейната маса.
Ен Джей, човек напълно лишен от финес, оттегли предложението си със заплаха. Ако не се съглася, той щял да смени лагера и на общите избори през ноември 2008 да се кандидатира за републиканците. Така шансовете му няма да се увеличат, но натискът върху мен ще се засили и много ще пострадам заради отказа да го направя главен съдия.
– Значи кампанията остава, така ли? – пита Барбара, малко възмутена, след като обяснявам всичко това.
– Ако Коул не блъфира. Може да реши, че не си струва да хаби толкова време и пари.
Тя поклаща глава:
– Той е зъл човек. Води се от омразата.
От далечната дистанция, от която наблюдава моя свят, Барбара вижда всичко съвсем ясно, като сокол, реещ се в небето. Знам, че е права, и слагам край на разговора по тази тема.