Радвам се искрено, че го виждам, макар че присъствието му леко ме смущава. Ние искаме най-доброто за нашите деца, но толкова много неща остават извън влиянието ни. Нат винаги изглежда нервен и разсеян, погледът му все шари наляво-надясно, а намръщеното му лице, давам си сметка, вече повече от шейсет години гледам в огледалото. Отварям вратата, прегръщаме се и той влиза, като се изтръсква от дъжда.
– Кафе?
– Може.
Той сяда до кухненската маса и се оглежда. Сигурно е трудно да се върне в къщата, където през последната година се случиха толкова много заредени с емоция моменти. Мълчанието се проточва и след малко той пита как е било в Скейджън.
– Добре. – Колебая се дали да разкажа повече, но по различни причини решавам, че е по-добре да не се впускам в подробности. – Видях се с Лорна Мърфи. Сещаш ли се, съседката?
Огромната вила на семейство Мърфи заема няколко парцела до нашата скромна барака.
– Така ли?
Въпреки случилото се през последните две години той изглежда по-скоро изненадан, отколкото притеснен.
– Писа ми миналата есен след смъртта на майка ти и оттогава сме си разменили няколко писма.
– Аха, нещо като психотерапия – отбелязва вечният шегаджия.
Всъщност в това има нещо вярно. Лорна загуби мъжа си Мат, едър предприемач в строителството, преди четири години. Стройна блондинка, с няколко пръста по-висока от мен, тя упорито вярваше в невинността ми. Може би защото вече беше достигнала до мисълта да си търси спътник в живота, така и не можа да промени отношението си към мен след повдигането на обвиненията. Пишеше ми всяка седмица в затвора, а на сутринта след освобождаването ми, докато карах към Скейджън, тя бе първият човек, на когото се обадих. Не знаех дали ще имам куража да ѝ предложа да се видим там, но и не се наложи. Щом разбра, че отивам, тя каза, че ще дойде. И на двамата ни беше време да си намерим някого.
Лорна е мило същество, кротка, добра, но сдържана. Подозирам, че тя не е моето бъдеще. Времето ще покаже. Но от нея научих едно. Ако не се влюбя в нея, ще се влюбя в друга. Пак ще ми се случи. Такава ми е природата.
– Мислех да те питам дали си ходил за риба, докато беше там.
– О, да, ходих. Излязох с лодката. Хванах две тлъсти бели риби. Да си оближеш пръстите.
– Сериозно? Искам някой уикенд да отидем заедно за риба.
– Дадено.
Кафето е готово. Наливам в две чаши и сядам до черешовата маса. Тя е тук отпреди раждането на Нат. Историята на семейството ни е изписана върху нея с петна и драскотини. За много от тях си спомням как са се появили – неуспели художествени начинания, нервни изблици, прекалено горещи тенджери.
Нат замислено се взира в една точка. Разбърквам кафето и го чакам да вземе своето.
– Как върви работата? – питам след известно време.
Той ще продължи да преподава в Ниъринг и през есента, но през зимния семестър ще води курс по юриспруденция в Ийстънския юридически институт на мястото на един от бившите си преподаватели, който е в отпуск. Доста време отдели, за да подготви лекциите. Освен това току-що завърши последната си статия – сравнение между модела на поведение в съдебната зала и най-новите невробиологични изследвания. Това ще бъде паметен труд.
– Татко – казва той, без ме поглежда, – искам да ми кажеш истината.
– Добре – отговарям, но се чувствам така, сякаш игла се забива в сърцето ми.
– За мама.
– Тя се самоуби, Нат.
Той затваря очи.
– Не официалната версия. Кажи ми какво стана в действителност.
– Това стана в действителност.
– Татко! – Постоянната му нервност отново се проявява, погледът му започва да шари. – Татко, едното от нещата, което най-много мразех в тази къща, беше това, че всеки имаше тайни. Мама имаше своите, ти твоите, а двамата имахте общи тайни, затова и аз трябваше да имам, а винаги съм искал всички просто да си споделяме, по дяволите! Разбираш ли?
Напълно го разбирам, но може би никога няма да променя този факт.
– Искам да ми кажеш какво в действителност се случи с мама. Какво знаеш ти?
– Нат, майка ти се самоуби. Не се залъгвам, че поведението ми не е изиграло роля за това, но не съм я убил аз.
– Татко, това ми е известно. Мислиш ли, че не го знам? Но аз съм ти син. Разбирам те. Мислих много за това. И знам две неща. Първо. Не си седял двайсет и четири часа след смъртта ѝ, за да овладееш скръбта си, защото, честно казано, това не ти е в характера. Ти винаги скриваш чувствата дълбоко в себе си. По-късно може да избухнат. Но ти продължаваш напред. Никога не спираш. Можел си да поплачеш, да се мръщиш, да клатиш глава, но по някое време щеше да вземеш телефона и да се обадиш. Седял си, защото си се опитвал да измислиш нещо. Това е едното, за което съм сигурен. А ето и второто. Гледах те, когато призна, че си възпрепятствал правосъдието. Ти беше спокоен. Когато каза, че си виновен, изглеждаше абсолютно искрен. Но тъй като знам, че не си правил нищо на компютъра – защото така си казал на Ана – това означава, че с каквото и да си излъгал или фалшифицирал, това е станало отдавна. Бих казал веднага след смъртта на мама. Така ли е?