Умно момче. Достоен син на майка си. Винаги е бил много, много умен. Успявам да се усмихна леко от гордост и кимвам.
– Искам да знам всичко – настоява той.
– Нат, майка ти си имаше своите странности. Каквото и да ти кажа, няма да промени нещата. Не се опитвам да се държа с теб като с дете. Питал съм се дали на твое място ще искам да знам нещата, които не съм ти казал, и реших, че не. Искам да обмислиш това за минутка.
Нат никога не се е ядосвал на никого толкова, колкото на мен. Да се сърди на майка си беше опасно. Аз съм по-сигурна мишена и начинът, по който съм го държал в заблуждение, или поне съм се опитвал, го вбесява. Но гневът, който помрачава лицето му и кара сините му очи да потъмнеят, разбира се, е наследен от Барбара.
– Добре – бързам да кажа. – Добре. Истината, Нат, е, че майка ти се самоуби. И аз не исках ти или някой друг да узнае. Не исках да се тревожиш и да носиш бремето, което потиска децата на самоубийци. Не исках да питаш защо или да разбереш за действията ми, с които съм я подтикнал към това.
– Любовната връзка?
– Да.
– Добре. Но как е умряла?
Вдигам ръка.
– Ще ти кажа. Ще ти кажа всичко.
Поемам си дъх. Дори на шейсет и две аз страдам от комплексите на емигрантското хлапе, което никой в училище не харесваше. Бях умен и като малък никой не смееше да се заяжда с мен в междучасията – отмъщавах си жестоко, когато ме предизвикваха. Но не бях готин – не бях от децата, с които всеки иска да си играе през уикенда, да ги кани на купони или да лудуват в коридора. Винаги съм бил сам и съм се страхувал от изолация. Макар че целият ми живот е минал в окръг Киндъл – тук съм се учил и работил повече от трийсет и пет години – аз нямам най-добър приятел, особено след като ревматоидният артрит принуди Дан Липранзър – детективът, с когото предпочитах да работя като прокурор – да се пресели в Аризона. Не казвам, че не си прекарвам добре и не се забавлявам в компанията на някои колеги, като Джордж Мейсън например, но с никого не съм особено близък. Понякога си мисля, че Ана е знаела това за мен и се е възползвала. Най-голямата ми надежда обаче е, че по някакъв начин винаги съм бил привързан към сина си. Това, разбира се, не е честно спрямо едно дете. Като резултат винаги съм се страхувал, че той ще ме отхвърли. Затова сега трябва да събера смелост.
– В деня, преди с Ана да дойдете на вечеря, работих в градината.
– Да, рододендрона.
– Посадих рододендрона на майка ти. Гърбът ме болеше зверски и тя ми донесе четири адвила, докато приготвяхме храната.
– Да, спомням си.
– Не ги взех. Бях разсеян, все пак за първи път ви виждах заедно с Ана. Забравих. Затова, след като си тръгнахте и аз се готвех да си лягам, майка ти ми донесе хапчетата горе. Сложи ги на нощното шкафче. Каза ми да ги взема, защото иначе на сутринта няма да мога да стана от леглото, и отиде в банята да ми донесе чаша вода. И не знам, Нат. Таблетките на фенелзина много приличат на ибупрофен. Същият размер. Същият цвят. Някой дори го каза по време на делото. Но колкото и да си приличат, имаше някаква разлика, много малка, но имаше. Никога не съм слагал хапчетата едно до друго, за да ги сравня, но тогава ги вдигнах и дълго време ги наблюдавах. Когато вдигнах очи, майка ти стоеше с чашата на вратата и знаеш ли, Нат, това беше уникален момент.
– Защо?
– Защото за момент, за няколко секунди, тя изглеждаше истински щастлива. Весела. Сияеща. Радваше се, че съм разбрал.
– Какво си разбрал?
Поглеждам сина си. Знанието е най-тежкото нещо за човека.
– Че се е опитала да те убие ли? – пита той след малко.
– Да.
– Мама се е опитала да те убие?
– Беше ходила в банката. Беше ровила в електронната ми поща. Знаеше всичко. Била е разярена.
– И е решила да те убие?
– Да.
– Мама е била убийца?
– Наречи го, както искаш.
Сега, когато чува за това, Нат губи дар слово. Почти чувам туптенето на сърцето му. Това е тежък момент и за двама ни.