– Боже мой! – възкликва синът ми след известно време. – Искаш да ми кажеш, че майка ми е била убийца. – Изсумтява и добавя с непоклатимата си логика: – Е, единият от двамата трябва да е такъв, нали?
Няколко секунди ми трябват, за да разбера какво иска да каже. Или аз лъжа, защото съм я убил, или това е истината.
– Така е – признавам.
Той се замисля, втренчва се в хладилника. Снимките от Коледа преди повече от година и половина още са там. Бебета, щастливи семейства.
– Мама е знаела за нея. Знаела е коя е любовницата ти.
– Както казах, беше ровила в имейла ми.
– Няма да те питам коя е…
– Добре. Защото няма да ти кажа.
– Но това сигурно страшно я е ядосало.
– Сигурен съм, че е била извън себе си от гняв. И не само заради себе си. Опитваше се да предпази и други хора.
– Значи е била нечия дъщеря. На някой от приятелите ти? Сигурно някоя, с която са били близки.
– Няма да ти кажа повече, Нат. Не мога да издавам чужди тайни.
– Дениз ли беше? Винаги съм подозирал, че имаш връзка с Дениз.
Дениз е братовчедка на Нат, с две години по-голяма от него, дъщеря на най-малкия чичо на Барбара. Страхотна млада жена, но тя също има немалко проблеми и сега отчаяно се опитва да спаси брака си с един щатски полицай заради двегодишния им син.
– Няма смисъл да разпитваш, Нат. Проявих се като пълен идиот. Това е всичко.
– Не ми казваш нищо ново, татко.
Точно в целта. Нат отново отмества поглед, докато се опитва да преодолее разочарованието. Подозирам какво си мисли: „Мама е била права.“ Без мен щеше да му бъде по-леко. Ако единият от двамата трябваше да се махне и той да остане само с един родител, по-добре щеше да е с Барбара. Точно до този извод беше достигнала и тя, най-вече за да не застрашавам щастливото бъдеще на Нат с Ана.
Синът ми въздъхва и най-сетне съблича якето си.
– Добре. Значи, погледнал си мама и си видял този луд пламък в очите ѝ.
– Не бих се изразил точно така. Но погледнах хапчетата, после нея и така няколко пъти. Беше един от онези странни моменти. Мисля, че казах нещо глупаво и банално като: „Това адвил ли е?“ А тя: „Нещо такова.“ Отново погледнах хапчетата. Нат, не знаех какво щях да направя. Изглеждаше, че нещо не е наред, но не знам дали щях да ги взема, или да я накарам да ми покаже шишенцето, но така и не се стигна дотам, защото тя се приближи, грабна ги от ръката ми и глътна и четирите. С едно движение. „Хубаво“ – каза и се нацупи, както имаше навик да прави. Помислих си, че е поредният ѝ каприз.
– Предпочела е да умре пред това да я разкриеш?
– Не знам. Никога няма да разбера. Може би си е дала сметка, че да ме гледа как се убивам няма да ѝ достави толкова удоволствие, колкото е очаквала. Сигурно е изпитвала цяло море от емоции, включително срам.
– Спасила те е от самата себе си.
Кимвам. Не знам дали е прав. Но ми се струва уместно един син да мисли така за майка си.
– Фенелзинът – добавя той. – Избрала е него само защото прилича на хапчета, които редовно взимаш.
– Вероятно. Сигурно е забелязала още преди години. Видяла е възможност. Но мисля, че основната ѝ цел е била да нареди така нещата, сякаш съм умрял от естествена смърт. Та никой да не се усъмни.
– Както се е опитал да направи Харнасън.
– Точно така. Сигурен съм, че ѝ е доставило допълнително удовлетворение да знае, че е почерпила идеята от едно от моите дела.
Нат се усмихва мрачно, израз на ненамаляващото му възхищение от майка му.
– Имала е обаче и резервен план – продължавам. – Ако случайно се открие свръхдозата фенелзин, е щяла да каже, че съм се самоубил. Затова се погрижи аз да изпълня рецептата и да хвана шишенцето, за да оставя отпечатъци. Затова ме изпрати в магазина да купя колбас, сирене и вино. Направила е справка за фенелзина и ефектите му от моя компютър. Застраховала се е.
Нат кимва. Всичко това му е известно.
– Добре, но как щеше да обясни мотива да се самоубиеш точно преди изборите? Ти беше на върха на професионалната си кариера, татко.
– За някои хора това може да бъде труден период, Нат. Освен това тази работа с развода, посещенията ми при Дана. Можеше да каже, че просто не ми е стигнал куражът.
– Нямаше ли да изглежда зле, ако изприказва всички тези неща, след като си умрял?
– Е, щеше да поплаче малко. Кой няма да повярва на скърбяща вдовица, която се опитва да опази репутацията на съпруга си, да не говорим за чувствителния ѝ син? Щеше да каже, че шишенцето с фенелзина е било на умивалника, когато ме е открила, а когато намерят само моите отпечатъци, това щеше да потвърди версията ѝ. Никой нямаше да задава излишни въпроси, особено с Томи Молто в прокуратурата. Можеха да обърнат цялата къща и нямаше да намерят нищо уличаващо – хаванче, стрит фенелзин, такива работи. Можеха да ме ексхумират. Нямаше да открият нищо, което да сочи, че не съм взел доброволно свръхдозата от лекарството. Защото, разбира се, точно това щеше да е причината за смъртта ми.