Барбара е донесла останалото от морковената торта на Ана, но ние все още се възстановяваме от глюкозния шок, който почти получихме, когато я ядохме в службата. Затова разчистваме масата и измиваме чиниите. Със сина ми убиваме още двайсет минути да гледаме как „Траперите“ провалят поредния мач. Единственото време, което прекарвах с баща си извън семейната пекарна, където работех от шестгодишна възраст, бяха онези един-два пъти седмично, когато ми позволяваше да седна до него на дивана, докато пиеше бира и гледаше бейзбол – игра, от която, макар и чужденец в тази страна, беше необяснимо запленен. Редките му коментари тогава ми се струваха по-ценни от злато. Добър играч в гимназията, Нат напълно изгуби интерес към бейзбола още през първата си година в университета. Но сякаш наследил нещо от поколенията, почти винаги сяда за няколко минути да погледаме заедно.
Извън възмутените коментари за некадърния ни местен отбор и обсъждането на някои правни теми рядко говоря с Нат, за разлика от Барбара, която досажда на сина ни с ежедневни въпроси – разговор, който той ограничава в рамките на една минута. Все пак се чувствам длъжен да се поинтересувам как вървят нещата, макар да знам, че ще ми отговори уклончиво.
– Какво става със статията ти?
Нат, който иска да стане преподавател по право, ще публикува в юридическото списание на „Ийстън“ статия за психолингвистиката и общуването със съдебните заседатели. Чел съм вече два пъти черновите му, но не мога да твърдя, че разбирам дори малко от написаното.
– Почти е готова. Излиза този месец.
– Чудесно.
Той кимва няколко пъти, сякаш да ме откаже от задаването на други въпроси.
– Може ли да отида на вилата през уикенда? – пита след малко, имайки предвид бараката в Скейджън. – Искам да прегледам още веднъж черновата на спокойствие.
Не ми е работа да питам, но съм почти сигурен, че Нат ще отиде с любимия си другар – себе си.
След още няколко некадърни паса на „Траперите“ на него му писва да гледа. Пожелава лека нощ на майка си, която седи зомбирана пред компютъра и не му отговаря. Затварям вратата след него и отивам да взема куфарчето си. С Барбара влизаме в нормалния си ритъм. В къщата е абсолютно тихо, не се чува нито телевизор, нито бръмченето на миялната. Тишината означава липса на всякакъв контакт. Барбара е вглъбена в своя свят, аз – в моя. Дори космическите вълни не смущават спокойствието ни. Това е, което съм избрал, което още вярвам, че искам.
В малкия ми кабинет на долния етаж свалям файловете на компютъра си и подготвям съдебните становища.
После проверявам електронната си поща и намирам няколко честитки за рождения ми ден. Около единайсет се качвам в спалнята и виждам, че Барбара изненадващо още е будна, чакала ме е. Все пак днес е рожденият ми ден. Явно имам още един подарък.
Предполагам, че сексът при двойките с дълготрайна връзка е доста по-разнообразен – и следователно по-интересен – отколкото при срещите за една нощ. Чувам от някои приятели на наша възраст, че сексуалните им взаимоотношения са вече минало. С Барбара обаче поддържаме активен полов живот, може би в стремеж да компенсираме другите недостатъци на брака ни. Жена ми винаги е изглеждала страхотно, още е възхитителна сега, когато повечето ѝ връстнички са похабени от годините. Още на младини, през шейсетте, тя не правеше опити да скрие умножаващите се бели косми в ситните ѝ естествени къдрици и въпреки признаците на възрастта не използва почти никакъв грим. Въпреки това още е красива, с правилни черти. Тренира по два часа пет дни седмично на уредите в мазето ни, което е полезно както срещу наследствените ѝ проблеми със сърцето и кръвното налягане, така и за стройната ѝ фигура. Винаги съм изпитвал типичната мъжка гордост от компанията на красива жена, когато влизам с нея някъде, и харесвам да я гледам в леглото, където все още правим секс по два-три пъти седмично. Спомняме си. Сливаме се. Често е прозаично, но повечето неща в живота са така – със семейството около масата, с приятели в бара.
Тази вечер обаче случаят не е такъв. Неправилно съм разтълкувал причините да ме изчака будна. Чертите ѝ стават по-сурови, когато е разстроена – стиснатите зъби, погледът… и сега лицето ѝ е като стоманена маска.
Задавам винаги опасния въпрос:
– Какво има?
Тя се размърдва под завивките.
– Мисля, че трябваше първо да ме попиташ – измърморва. Не разбирам какво има предвид, докато не добавя: – За Коул.