Аз съм втрещен.
– Коул ли?
– Мислиш ли, че това не засяга и мен? Без дори да се поинтересуваш какво мисля, вземаш решение да водиш неколкомесечна предизборна кампания. Как ще ходя сега до магазина след тренировка с разрошена коса и миришеща на пот?
Истината е, че Барбара пазарува повечето неща по Интернет, но решавам да не се впускам в този спор. Просто я питам защо да не може.
– Защото съпругът ми няма да е доволен. Особено ако някой напъха микрофон пред лицето ми. Или ме снима.
– Никой няма да те снима, Барбара.
– Ако показват изборните клипове по телевизията, всички ще ме гледат. Жена на кандидат за върховен съдия? Това е като министерска съпруга. Достатъчно ми е сега, когато си главен съдия. Но този път ще се наложи наистина да се правя на палячо.
Няма начин да разсея параноята ѝ, опитвам се от десетилетия. Удивлява ме твърдението, че ще трябва да се прави на палячо. В разговорите си рядко обсъждаме условията за запазване на брака ни. Основната причина и за двама ни беше Нат. Освен това имах възможност да възстановя живота си, без да се съобразявам много с Барбара. Но понеже приемам това положение на нещата като естествено, рядко се замислям как се чувства тя – безволева марионетка, поддържана изкуствено от медикаменти.
– Съжалявам. Права си. Трябваше да те попитам.
– Изобщо не ти е минало през ума.
– Току-що се извиних, Барбара.
– Не. Независимо какво мисля аз, нямаше да ти мине през ума да оставиш Ен Джей да стане главен съдия.
– Барбара, не мога при вземането на професионални решения да се съобразявам дали жена ми е… – търся подходяща дума: „душевноболна“, „побъркана“, „шизофреничка“ – … твърде стеснителна, за да се показва на обществени места. Ако стане главен съдия, Ен Джей ще нанесе огромна вреда на съда. Аз пренебрегвам собствения си интерес, когато вземам това решение. Не мога да се съобразявам с твоя.
– Защото си Ръсти Примерния. Свети Ръсти. Винаги трябва да се бориш за онова, което искаш. До гуша ми дойде.
„Ти си луда“ – иде ми да кажа. Но се сдържам. Винаги се сдържам. Сега ще започне да ми опява, а аз само ще слушам и ще си повтарям наум като мантра: „Тя е луда, тя е луда, тя е луда.“
Така става и този път. Тя се разпалва все повече. Сядам на един стол и не казвам нищо, освен да споменавам от време на време името ѝ. Тя става от леглото и започва да крачи напред-назад като боксьор на ринга, със стиснати юмруци, но вместо крошета ме засипва с обиди. Мисълта ми е блокирала, седя скован и вглъбен в себе си. След време отивам при аптечката и изваждам селазина. Показвам на Барбара хапчето и изчаквам да го вземе, преди да навлезе в последната, най-разрушителна фаза на излиянията си, в която ще унищожи нещо повече или по-малко ценно за мен. Виждал съм как счупва кристалните тежести за книги, подарък от адвокатската колегия по случай избирането ми за главен съдия, как прогаря панталоните на фрака ми със запалката на барбекюто и как изхвърля в тоалетната две кубински пури, подарени ми от съдия Дойл. Тази вечер Барбара намира кутията, която получих от Джордж, изважда тогата и пред мен отрязва еполетите с ножицата.
– Барбара! – изкрещявам, но не правя опит да я спра.
Викът ми и нейното деяние я накарват да се обуздае малко. Тя взема таблетката от нощното шкафче и я гълта. След половин час ще я замае и ще спи до утре следобед. Не очаквам извинения. След ден-два ще бъдем отново там, откъдето сме започнали. Дистанцирани. Предпазливи. Мълчаливи. Ще имаме няколко спокойни месеца преди следващия пристъп.
Връщам се на дивана в кабинета си. Отзад има възглавница, чаршаф и одеяло за такива случаи. Изстъпленията на Барбара винаги ме разтърсват, защото рано или късно се връщам мислено към престъплението преди двайсет и една години и се чудя каква лудост ме е накарала да реша, че можем да живеем нормално.
Държа бутилка уиски в кухнята. Когато станах адвокат, не употребявах алкохол. Сега, на тази възраст, пия твърде много. Не се напивам, но рядко си лягам, без да обърна някоя чашка като приспивателно. Отивам в тоалетната и там спирам. В определени периоди на годината луната свети директно през прозорчето на банята. Заставам във вълшебната светлина и споменът за физическата близост с Ана се връща, натрапчив като мелодията на любима песен. Спомням си забележката на жена ми колко трудно си позволявам нещата, които желая, и почти неохотно се потапям не просто в усещането, във фантазията как с младата ми стажантка се прегръщаме, а и в блаженството и въодушевлението, че съм се освободил от оковите, с които съм ограничавал живота си десетилетия наред.