Оставам замечтан, докато постепенно се връщам към действителността, докато умът ми надделява над чувствата и ме подлага на кръстосан разпит като в съдебна зала. Декларацията за независимостта казва, че всички хора имат право да търсят щастието – но не и че могат да го намерят. В Африка има деца, които умират от глад. В Америка има хора, които копаят канали. Аз имам влиятелна, смислена професия, любящ син, храня се по три пъти на ден и живея в къща с климатик. Какво ми дава право да искам още?
Връщам се в кухнята да си налея още едно, после си постилам на дивана. Алкохолът си свършва работата и аз се унасям. Така свършва денят на шейсетия ми юбилей, със спомена за докосването от Анините устни върху моите и този вечен въпрос, който ме измъчва. Мога ли някога да бъда щастлив? Трябва ли да отида в гроба, без да съм се опитал да разбера?
Ролята на стажанта в екипа на действащ съдия е уникална в съвременното правораздаване, защото това е част от обучението. При мен идват умни, но неопитни младежи и в продължение на две години аз ги уча да вникват в логиката на закона. Преди трийсет и пет години самият аз бях стажант при председателя на щатския върховен съд Филип Голдънстийн. Като повечето стажанти аз още се прекланям пред наставника си. Фил Голдънстийн беше един от онези хора, които търсят призвание в служба на обществото заради страстната си вяра в човечността, убеждението, че във всяка душа има искрица добро и работата на политиците и съдиите е просто да ѝ помогнат да се изяви. Това бе сантиментален начин на мислене от друга епоха и ако трябва да съм честен, лично аз никога не съм го споделял. При все това стажът ми беше едно прекрасно преживяване, защото Фил стана първият, който ми разкри величието на правото. Аз виждах закона като палат от светлина, чиито лъчи щяха да заличат зловещия мрак от дома на родителите ми. Това, че са ме приели в този храм, означаваше, че душата ми се е извисила над тясната дупка, в която винаги ме е било страх, че съм осъден да гния.
Не съм сигурен, че успявам да следвам светлия пример на ментора си в обучението на моите стажанти. Баща ми никога не ми е служил като пример за грижовност и авторитет и аз вероятно твърде често се затварям в себе си и изглеждам надут и самомнителен. Но стажантите на един съдия са неговите наследници в правото и аз се чувствам особено привързан към мнозина от тях. Седмината бивши стажанти, които идват на изпращането на Ана в петък вечерта, са сред любимците ми. Всичките са добри юристи. С тях и останалите служители от екипа, общо петнайсет души, заемаме една маса в тъмния заден салон на „Мачбук“. Пийваме си и се шегуваме с Ана, която се тюхка заради постоянните си диети, самотния си живот, неспособността да откаже окончателно цигарите и начина, по който и най-официалните дрехи, които облече, ѝ стоят като спортно облекло. Някой ѝ е купил домашни чехли за службата.
След края на празненството Ана ме закарва обратно в съда, както сме планирали. Ще си взема куфарчето, тя ще прибере останалите си вещи и ще ме остави на автобуса за Ниъринг. Оказва се, че всеки е купил за другия скромен подарък. Сядам на стария диван, чиято смачкана кожена тапицерия напомня малко за моето лице, и отварям кутийката. Вътре има миниатюрна везна на правосъдието с гравиран надпис: „На съдията с любов и вечна признателност, Ана.“
– Прекрасно е – казвам, когато тя сяда до мен, за да отвори скромния пакет, получен от мен.
Дистанцираност. Близост. Това не са просто метафори. Когато вървим по улицата, ние се държим по-близо до хората, с които сме свързани по някакъв начин. В последните месеци от стажа на Ана професионалната дистанция между нас се стопи. Когато се качим в асансьора, тя винаги се набутва точно пред мен. „Опа“ – казва, ако отърка задничето си в мен, после поглежда над рамото си и се засмива. Сега седи притиснала бедрото си до моето, рамото си – на по-малко от един ангстрьом разстояние. Когато вижда подаръка ми – комплект химикалки за бюрото ѝ и бележка с цитат в стила на Фил Голдънстийн, гласящ нещо от рода, че я чакат велики дела – тя се просълзява.
– Вие означавате толкова много за мен, господин съдия…
Така, сякаш в това няма нищо нередно, обляга главата си на гърдите ми и аз, какво да правя, я прегръщам. Не казваме нищо, нито дума, но и не помръдваме, ръката ми притиска здраво рамото и нежната ѝ коса, ухаеща на шампоан, опряна точно над сърцето ми. Няма нужда да дискутираме вътрешния си дебат. Влечението е очевидно. Но опасностите и безсмислеността също са ясни. Седим притиснати един до друг и всеки се опитва да прецени кое ще му донесе по-голяма вреда – ако продължим или ако се отдръпнем. Все още нямам представа какво ще се случи. В този момент обаче научавам едно нещо – че месеци наред съм се залъгвал. Защото през цялото време съм искал това.