Така седя и мисля: „Ще стане ли, наистина ли ще се случи? Как ще стане, как може да не стане, как?“ Чувствам се като в момента, когато председателят на съдебните заседатели се изправя с присъдата в ръка. Животът ти ще се промени. Животът ти ще се преобърне. Чакането, преди да чуеш присъдата, се проточва цяла вечност.
Когато си представях този момент преди, се бях зарекъл, че първата стъпка ще бъде само нейна. Че няма да я подтикна по никакъв начин. Затова сега я държа притисната до мен, но не правя нищо повече. Близостта на стегнатото ѝ тяло, разбира се, ме възбужда, но аз просто чакам, а времето лети ли, лети. Минават може би двайсетина минути, докато най-после тя вдига лицето си и усещам топлия ѝ дъх върху кожата на врата си. Сега тя чака. Спокойно. Чувствам я. Вътрешният глас не ми нашепва: „Не“ или „Чакай“. Казва ми: „Никога.“ Ако не сега, няма да стане никога. Никога друг път няма да вкуся от най-фундаменталното вълнение в живота.
Затова обръщам лицето си към нея. Устните ни се допират, езиците ни се преплитат. Аз изстенвам високо, а тя прошепва:
– Ръсти. О, Ръсти!
С дланта си усещам нежната ѝ гърда, която съм си представял стотици пъти. Тя се отдръпва, за да ме погледне, и аз я гледам, красива, ведра, безгрижна. Тогава изрича думи, които въздигат душата ми. Тази дръзка, красива млада жена казва:
– Целуни ме пак.
После тя ме закарва на автобуса и малко преди автогарата свива в една уличка, за да се целунем за сбогом.
„Аз ли съм това? – крещи вътрешният ми глас. – Главен съдия Сабич се натиска като седемнайсетгодишен хлапак по тъмните ъгли.“
– Кога ще се видим пак? – пита тя.
– О, Ана.
– Моля те. Нека да не е само за един път. Ще се чувствам като курва.
Знам, че никога няма да имаме по-щастливи моменти от тези, които току-що преживяхме. Ще бъдем по-умели, но никога толкова вдъхновени.
– Всички любовни връзки завършват зле – казвам аз. Може да се каже, че съм живо доказателство за това. Съден за убийство. – И двамата трябва много добре да премислим всичко.
– Вече мислихме достатъчно – възразява тя. – Виждах те как мислиш всеки път, когато ме поглеждаше през последните месеци. Моля те. Ако ще да е само за да си говорим.
И двамата знаем, че „само говоренето“ ще става между половите актове, но кимвам и отново я целувам силно. Слизам. Колата ѝ, старо субару, потегля с приглушеното кашляне на развален заглушител. Бавно тръгвам към автобуса. „Как? – крещи вътрешният ми глас. – Как може да го правиш отново?“ Как е възможно човек да повтаря същата грешка, която е провалила живота му? С пълното съзнание, че това може да доведе до нова катастрофа. На всяка стъпка си задавам тези въпроси. Отговорът обаче винаги е един и същи. Заради онова, което беше между тогава и сега. Заради времето, което не заслужава да бъде наречено „живот“.
6.
Томи, 13 октомври 2008 г.
Джим Бранд беше кандидатствал в прокуратурата веднага след дипломирането си от юридическия факултет в програма за нощно обучение и получи официален отказ. Той обаче дойде лично да моли за интервю и Томи, който случайно минаваше през приемната, го хареса. Именно Томи пробута Бранд през комисията за назначаване, научи го да пише изложения, уреди го да участва в няколко емблематични дела. И Бранд доказа, че го бива. Той имаше вродени инстинкти за съдебната зала, предусещаше кога му готвят удар под кръста. Адвокатите на защитата се оплакваха от острия му език, но така говореха и за Томи.
За разлика от повечето хора обаче Джим Бранд никога не забравяше кой му е помогнал. За него Томи беше като по-голям брат. Двамата си бяха кумували. Дори сега поне веднъж месечно Томи и Бранд излизаха да обядват заедно, както за да поговорят на лични теми, така и да обсъдят актуални служебни проблеми, които все оставаха на заден план в лавината от спешни дела. Обикновено хапваха набързо сандвичи наблизо, но днес Бранд бе оставил съобщение на секретарката на Томи, че ще го чака долу. Джим тъкмо излизаше с мерцедеса си от бетонния гараж на Общината, когато Томи се появи на улицата.
– Накъде? – попита, след като се настани на дясната седалка.
Бранд обожаваше тази кола, Е класа, която бе купил евтино след тримесечно ровене из обявите в Интернет. С момичетата я лъскаха всяка неделя и беше намерил препарат за почистване на кожа, от която мирише на нов автомобил. Колата бе толкова безупречно чиста, че Томи се страхуваше дори да кръстоса краката си от страх да не остави следи от обувките си по тапицерията. Може би най-щастливият ден на Бранд дойде, когато една вечер някакъв беззъб скитник се приближи и изпелтечи: