– Ей, пич, т’ва е еба си возилото.
Бранд обичаше да повтаря този комплимент с повод и без повод.
– Мислех си за „Джаколоне“ – отвърна той на въпроса на Томи.
– О, Боже!
В „Джаколоне“ сервираха цял телешки котлет в италианска питка и го заливаха със сос маринара. Като млад прокурор Томи имаш навик да ходи с детективите, с които работеше по някое дело, когато съдебните заседатели се съберяха на съвещание, но на тази възраст такъв сандвич му стигаше за цяла седмица.
– Ще се чувствам като боа, която се опитва да глътне цял кон.
– Поне ще се насладиш на обяда – отговори Бранд, което подсказа на Томи, че се е случило нещо.
„Джаколоне“ не беше далеч от университета и вечно гладните студенти бяха помогнали за закрепване на бизнеса в годините, когато за да влезеш в квартала, трябваше да имаш младежко безстрашие или въоръжена охрана. Тогава тук беше размирно място. Игрището отсреща бе буренясал празен парцел, с лилави бодили, избуяващи сред купчини нелегално изсипан през нощта боклук – стари автомобилни джанти и парчета бетон със стърчащи ръждясали арматури. Сега наоколо имаше кокетни къщички и Тони Джаколоне, трето поколение ресторантьор, бе направил немислимото, добавяйки и салати към голямото меню, висящо над касата. Университетската болница, чиято модернистична архитектура наподобяваше купчина детски кубчета, изсипани на пода, се беше разраснала като някое от раковите образувания, които се лекуваха вътре.
Зад ресторантчето на Джаколоне имаше няколко бетонни маси за пикник. След като взеха сандвичите си, всеки дебел колкото тухла, Бранд и Томи тръгнаха натам. Пред тях изскочи мургаво човече, наподобяващо Буда с костюм.
– Здрасти – поздрави Бранд. – Шефе, помниш Марко Канту, нали? Марко, познаваш прокурора.
– Здрасти, Том.
Канту навря ръката си в дланта на Томи. Когато работеше в полицията, Марко бе известен като Канту Мардата, достатъчно интелигентен, но пословично мързелив, един от онези полицаи, които бяха живо доказателство, че в патрулните коли не трябва да се слагат климатици, защото през лятото нищо не можеше да го накара да слезе от автомобила, дори ако се налагаше да предотврати убийство. По някое време обаче се беше взел в ръце. Толкова бяха спомените на Томи. След двайсет години стаж в полицията Канту си беше вдигнал шапката и беше тръгнал да търси по-изгодно поприще.
– ВИП охрана в „Грешам“ – отвърна дребосъкът на въпроса на Томи какво работи сега.
„Грешам“ беше класически хотел с прекрасно фоайе и мраморни колони, издигащи се като високи секвои. Томи ходеше от време на време за срещи на адвокатската колегия, но за да си позволиш нощувка, трябваше да имаш заплата на висш ръководен кадър в корпорация.
– Сигурно не е лесно – отбеляза Молто – да убеждаваш подпийнали бизнесмени, че е време да стават от бара.
– Всъщност имам четирима подчинени, които се грижат за това – отвърна Марко. – Аз само слушам по радиостанцията.
Извади устройството от джоба си и го показа. Тримата се засмяха.
– Ами известните личности? – попита Бранд, който се увличаше по звездите. – Сигурно виждаш доста.
– О, да. Има.
Марко разказа за един деветнайсетгодишен рокпевец, който след като обикалял баровете цяла нощ и към три се върнал порядъчно почерпен в хотела, решил да се съблече чисто гол насред главното фоайе.
– Не знаех какво да правя по-напред – призна Марко. – Дали да го крия от папараците, или да надуя отоплението на максимум, за да не настине. Малък нехранимайко.
– Сигурно идват и местни знаменитости – продължи Бранд. – Нали ми разправяше как редовно си срещал председателя на апелативния съд по-миналата пролет.
– Така е. Всеки път се разхождаше с една бамбина.
Бранд погледна Томи с черните си очи. Молто веднага разбра за какво са тук.
– На каква възраст? – попита той.
– Пълнолетна. Не мога да преценя точно. Около трийсетте. Хубавичка, с добри балкони. Първо го видях просто да седи във фоайето. Малко ме озадачи. Един главен съдия сигурно е адски зает. Отидох да си побъбрим, но очите му все шареха насам-натам. Търсеше някого. Наведох се да си оправя крачола и какво да видя? Онова маце дава на заден към асансьора.
След две-три седмици обикалях един от етажите. Трябваше да проверя азиатски бизнесмен, който бързаше за полет, а не вдигаше телефона за събуждане. Асансьорът се отваря и хоп, двамцата тъкмо се разделят и се забиват в двата срещуположни ъгъла. Пак съдията и мацето. Тя буквално си натъпка блузата обратно в полата, а старчето гледаше така, сякаш всеки момент ще си изпусне мехура. След още някоя и друга седмица пак го видях да влиза във фоайето. Когато ме забеляза, направи пирует като балерина и хоп – обратно навън през въртящата се врата. Мацето обаче беше на рецепцията.