Тя се усмихва и сякаш усмивката ѝ озарява целия свят.
– Да, като амазонка съм.
В кабинета си, на срещите покрай предизборната кампания, докато вървя по улицата или се возя с автобуса, аз извършвам дейностите от нормалния живот, но в мислите си съм на друго място. Постоянно мисля за Ана, натрапчиво в главата ми се връщат спомени от плахите стъпки, които сме предприели през изминалите месеци, преди да станем любовници, все още замаян от преодоляването на тясната рамка, ограничаваща моето съществуване. Когато съм вкъщи, не ми се спи, не само защото не бързам да легна до Барбара, а и защото през последната седмица съм се заредил с повече енергия, отколкото за десетилетия. И понеже невидимата преграда, зад която толкова години съм гледал от безопасно разстояние всяка друга жена освен собствената си, вече я няма, възбудата ме обхваща в присъствието на почти всяка представителка на нежния пол.
В същото време постоянно съзнавам, че това, което върша, е безумие. Влиятелен мъж на средна възраст, красива млада жена. Сценарият получава нула за оригиналност и е обект на всеобщо презрение, включително моето. Първата ми любовна афера – преди повече от двайсет години – толкова ме изкара от равновесие, че започнах да ходя на психиатър. Сега обаче и през ум не ми минава да потърся специалист, защото нямам нужда друг да ме убеждава, че това е безумно, егоистично, нихилистично и най-важното от всичко „ично“ – нереалистично. Трябва да спра.
За Ана последствията далеч не са толкова катастрофални. Наистина, това би било злепоставящо начало на кариерата ѝ, но едва ли някой ще я обвинява. Тя няма съпруга, на която се е клела във вечна вярност, няма важни обществени отговорности. В съда фактът, че сме се въздържали, докато тя напусне, може да спаси работата ми, но Н.Дж. Коул моментално ще стане фаворит в надпреварата.
И това ще е най-малката цена. Гневът на Барбара е смъртоносен и на този етап от заболяването ѝ може да я направи опасна за самата себе си. Най-лошото обаче ще бъде да погледна Нат и погледа му, лишен от всякакъв респект.
Нещо, което съм осъзнал още от първата ми връзка, е, че нося твърде много товар от мрачния, нерадостен дом, в който съм отрасъл. Дотогава наивно се изживявах като един Джо Колидж или Бивър Кливър, човек, успял да превъзпита себе си, син на садистичен баща и нехаеща майка, в по-добър от средното ниво нормален американец. В някои отношения все още копнея да служа за образец, пример за рядка безупречност. Съзнанието, че не съм такъв обаче, ме преследва. Никой не е безупречен. Аз обаче се измъчвам от това повече от другите. Грехът има този ефект. Означава да се приема такъв какъвто съм.
Ана е като много хора, които познавам от следването, не твърде начетена, но с изключително остър ум, толкова умела в чисто адвокатското упражнение да комбинираш фактите със закона, че да я наблюдаваш, е почти толкова вълнуващо, както да гледаш голям спортист на трасето за надбягвания. Сега, когато вече нямаме професионални отношения, способностите ѝ ме привличат на някакво по-първично ниво. Разговорите ни обаче включват твърде малко любовни обяснения и нежни думи. Общуването ни е като между юристи, почти винаги като дебат, полу на шега, но не и без противопоставяне. Обсъждаме истината, която трябва да бъде ясна и на двама ни от самото начало. Това не може да завърши добре. Тя ще срещне по-подходящ мъж. Или ще ни разкрият и моят живот отново ще се превърне в димящи развалини. И в двата случая нямаме бъдеще заедно.
– Защо? – пита тя, когато го споменавам между другото през втория ни следобед заедно.
– Не мога да изоставя Барбара. Първо, синът ми никога няма да ми прости. Освен това не е честно.
Разказвам малко за миналото си, дори описвам купищата лекарства в аптечката на Барбара, за да се обоснова. Жена ми е съсипан човек. И аз я приех отново с пълното съзнание за това.
На лицето на Ана се изписват тъга и обида. Изчервява се.
– Ана, ти го знаеше. Няма как да не си го разбирала.
– Не знам какво съм знаела. Просто исках да съм с теб.
По румените ѝ бузи потичат сълзи.
– Ето това е проблемът – казвам аз. – Коренната разлика между нас двамата.
– Възрастта ли имаш предвид? Ти си мъж. Аз съм жена. Възрастта не ме интересува.
– А трябва. Ти отиваш там, откъдето аз се връщам. Забелязала ли си, че мъжете на моята възраст оплешивяват? И от ушите им порастват косми. Коремът им се отпуска. Какво мислиш за това?
Тя се намръщва:
– Хормони?
– Не, какво би казал Дарвин? Защо трябва старите мъже да изглеждат различно от младите? За да могат плодовитите млади жени да видят с кого трябва да се чифтосват. За да не може някой стар динозавър като мен да мине за двайсет години по-млад.