– Ти не си динозавър. И аз не съм празноглава красавица.
Обидена, тя отмята завивките и с цялата грация на голото си тяло отива при бюрото, за да запали цигара. Никога не съм я виждал да пуши и съм малко изненадан, че е взела стая за пушачи. Аз ги отказах отдавна, но и сега свързвам миризмата на горяща цигара със сляпо удоволствие.
– Какво си мислиш? – пита тя. – Че това е само временно увлечение?
– Така ще излезе накрая. Глупава грешка, от която трябва да се поучиш.
– Сега не ми казвай, че съм млада.
– Никой от двамата нямаше да е тук, ако не беше млада. Нямаше да се харесваме толкова.
Приближавам се зад нея и обгръщам с две ръце гърдите ѝ. Външността ѝ е страхотна, качество, което Ана много харесва в себе си и се старае да запази – маникюри и педикюри, фризьори, масаж на лицето, „текуща поддръжка“, както обича да казва. Гърдите ѝ са безупречни, едри, идеално оформени, с големи, щръкнали тъмни зърна. Най-много се опиянявам от съкровените ѝ части, където някак ми се струва, че е съсредоточена младостта ѝ. Там се обезкосмява, „бразилска кола маска“, както бил терминът. За мен това е нещо непознато и докосването на гладката кожа възпламенява страстта ми като удар от мълния. Аз я боготворя, изпивам я, бавно я изследвам, докато тя стене от удоволствие и шепнешком ми дава напътствия.
В тази удивителна въртележка животът продължава. Аз си върша работата, пиша становища, издавам заповеди, срещам се с юридически групи и комисии, водя постоянната бюрократична война в съда, но Ана, в различни съблазнителни пози, постоянно се бори за вниманието ми. Преминаването на Коул към противниковата партия, което стана една седмица след рождения ми ден, за момента намали натиска върху предизборната ми кампания, макар че Реймънд продължава да организира срещи за набиране на средства.
С Ана се чуваме по няколко пъти на ден. Обаждам ѝ се само от служебния телефон, за да не проличи в разпечатките от разговорите ми по мобилния, които редовно се получават вкъщи. Когато остана сам в кабинета си, набирам личния ѝ телефон в кантората или пък тя ми звъни на вътрешния. Разговорите ни винаги са тихи и кратки, странна смесица от банални обяснения и страстни откровения: „Гърнър ми натресе тоя скапан бюрократичен случай. Трябва да работя през уикенда.“ „Липсваш ми.“ „Не мога без теб.“
Един ден по телефона Ана ме пита:
– Какво стана с Харнасън?
Последното, което трябваше да свърши като моя стажантка, бе да напише черновата на становището ми по това дело и сега се интересува как върви, както и за други случаи, по които е работила. Почти съм забравил за Харнасън, както и за много други неща в живота си, но щом затварям, извиквам Кумари. В отговор на моето особено мнение Джордж любезно е упражнил правото, което има всеки съдия в тази сграда – изпратил е твърдото становище на Марвина и моето възражение на всичките ни колеги и е разпитал дали според тях казусът се нуждае от съвместно разглеждане, в който случай всичките осемнайсет съдии ще се съберем, за да вземем решение. Неколцина колеги от страх да не засегнат началника си са избрали тактичния подход изобщо да не дадат отговор. Поставям срок една седмица и крайният резултат не е в моя полза – тринайсет срещу пет гласа за потвърждаване на присъдата. Това е гаранция, че и върховният съд няма да иска да гледа делото, по логиката, че осемнайсет съдии не могат да сбъркат. Доволна от победата, Марвина предлага да преработи още веднъж становището. След по-малко от месец Джон Харнасън ще се върне в затвора.
Мисля за Барбара почти колкото и за Ана. Вкъщи никой не подозира нищо. Нощите преди всяка следваща среща с Ана инспектирам голото си туловище в огледалото на ярката светлина в банята. Колко съм стар, дебел, отпуснат… Подрязвам срамните си косми с машинка за обезкосмяване на ноздрите. Може би трябва да се опасявам, че Барбара ще забележи, но тя не обръща внимание дори когато съм се подстригал или порязал при бръснене. След трийсет и шест години брак жена ми е привързана повече към моето присъствие, отколкото към външността ми.
Когато имах връзка с Каролин преди няколко десетилетия, бях изключително разсеян. Но Ана ме кара да се държа много по-внимателно и търпеливо с Барбара. Бягството към удоволствията е изпразнило огромния склад от горчивина, която дълго съм таил. Е, не казвам, че е лесно да живея с измамата. Тя ме преследва навсякъде вкъщи. Изхвърлянето на боклука или правенето на секс, което не мога да прекратя съвсем, сякаш ги извършва друг човек, фалшът не е само по отношение на миналото или ежедневието ми. Лъжата засяга най-съкровената ми същност, онова, което в действителност съм.