Този разговор за пореден път възбужда един въпрос, който постоянно си задавам. Каква лудост кара една млада жена, иначе талантлива и умна, да ходи с мъж, два пъти по-стар от нея, още повече – женен? Не си правя илюзията, че щеше да бъде привлечена от мен, ако всеки адвокат, съдия и подлизурко не ме нарича „господин главен съдия“ всеки път, когато вляза в съда. Но какво е за нея да спи с главен съдия? Сигурно има тръпка. Това го разбирам. Но едва ли някога ще разбера скритите празнини в душата ѝ, които се надява да запълня. Дали аз съм това, което иска да стане в професията? Дали съм бащата, който е искала да има? Или мъжът, за когото копнее в мечтите си? Не знам – вероятно не знае и тя. Чувствам само, че има нужда да бъде винаги до мен, сякаш онова, което търси, може да се предаде чрез контакта между телата ни.
Ето какво бях забравил – болката. Бях забравил, че тайната любовна връзка е мъчение. Заради фалша вкъщи. Заради страха, че ще бъдем разкрити. Заради страданието, което ще дойде, когато настъпи неизбежният край. Заради мъчителното чакане до следващата ни среща. Заради това, че мога да бъда истински себе си само през няколкото часа веднъж на два-три дни в хотелската стая, когато тези благословени моменти, най-близки до истинското блаженство от всичко, което сме изпитвали, сякаш осмислят цялото страдание.
Рядко спя през цялата нощ и обикновено ставам към три-четири, за да се разсъня с чаша бренди. Казвам на Барбара, че съм загрижен заради нещата в съда и кампанията. Седя в мрака и се пазаря сам със себе си. Ще се видя с Ана само още два пъти. После ще престанем. Защото денят, в който ще се откажа от нея, ще е този, в който ще приема, че никога повече няма да се видим. С други думи, ще приема, че започвам да умирам.
Въпреки обичайните предпазни мерки започвам някак да пренебрегвам опасностите. Те са навсякъде, но когато те видят два пъти, после четири, после пет, част от тръпката се губи. Един ден, когато с Ана сме в „Грешам“, Марко Канту, бивше ченге, което познавам от времето му в полицията, ме вижда да седя във фоайето и идва да ме поздрави. Сега бил началник на хотелската охрана. Нещо в начина, по който му обяснявам, че чакам един приятел да ходим на обяд, прозвучава неубедително дори за мен. Затова за малко не получавам инфаркт, когато седмица по-късно, докато слизаме надолу, вратата на асансьора се отваря и Марко, с фигурата на сумист джудже, се появява пред нас. Положението е неловко – с Ана все още се целуваме и прегръщаме, когато асансьорът спира, и Канту със сигурност ни е видял.
– Господин съдия! Много се засичаме напоследък.
Не го запознавам с Ана и чувствам как погледът му минава през мен. Следващата седмица го виждам, когато влизам в хотела, и давам кръгом през вратата, за да изчакам, докато излезе от фоайето.
– Време е да сменим местопрестъплението – казвам на Ана, когато се затваряме в стаята. – Марко е бил дълги години на улицата. Беше много мързелив, но имаше добър нюх.
Тя вече е съблечена. Сложила си е пухкав хотелски халат, но стегнат отпред не с шнура му, а с червена сатенена панделка, вързана като за подарък.
– Така ли го приемаш? Като престъпление?
– Не може нещо толкова хубаво да бъде правилно – отвръщам аз.
Слагам сакото си на стола, сядам на леглото, започвам да събувам обувките си и тогава осъзнавам, че думите ми са прозвучали твърде грубо. Тя ме гледа.
– Не можеш ли поне за момент да си представиш да бъдем истински заедно?
– Ана…
И двамата знаем, че е близо до истината. Досега не съм прекарвал цяла нощ с нея. В петъка на третата седмица казах на Барбара, че отивам на служебна сбирка, но се осмелих да остана само до един и половина, въпреки че когато излизах, Ана ме умоляваше да остана. Тя често споменава колко хубаво ще бъде, ако се измъкнем за някой уикенд, да се събудим един до друг, да се разхождаме сред природата. Аз обаче не си го представям. Страшно я обичам, но за мен любовта ни е заключена в пределите на хотелската стая, където можем да свалим дрехите и да опитваме различни неща, които отчаяно желаем.
– Сериозно. Никога ли не би се оженил за мен?
– Вече съм женен.
– Оф! Не. Ако Барбара я нямаше, имам предвид. Ако умре. Или избяга?
Защо първата ми реакция винаги е да отричам?
– Прекалено съм беден, за да имам толкова хубава и млада съпруга.
– Без ласкателства.
– Ана, всички ще ми се подиграват.
– Затова ли било? Защото щели да ти се смеят?