– И с основание. Да си вземеш жена, която може да ти бъде дъщеря, е игра с огъня.
– Това е повече мой проблем, не мислиш ли? Ако искам да те бутам в количка на церемонията за дипломирането…
– И да ми сменяш памперсите?
– Няма значение. Защо да не мога сама да направя избор?
– Защото човек обикновено съжалява, ако е взел решение само заради ползите. Рано или късно започва да съжалява.
Тя се извръща. Тези разговори винаги я разплакват. Днес сме в стая, която е почти изцяло заета от огромно двойно легло. Прозорецът гледа към отдушника, от който се чува тракане от кухнята.
– Ана, има мъж, който ще е готов да умре, за да се ожени за теб.
– Още не се е появил. И не ми говори за другите мъже. Не искам утешителна награда.
– Няма да те лъжа, Ана. Не мога. Лъжа навсякъде другаде. Поне на теб трябва да кажа истината. Това е нереално. Или предлагаш да си сменя предизборния лозунг? „Гласувайте за Сабич. Той винаги задоволява подчинените си.“
Тя се изсмива. За късмет чувството ѝ за хумор никога не я напуска. Все още обаче стои с гръб към мен.
– Ана, бих се оженил за теб, ако бях на четирийсет. Сега съм на шейсет.
– Стига си ми повтарял, че съм млада.
– Казвам ти, че аз съм стар.
– И двете са еднакво гадни. Виж какво, това, че си тук, не е случайност. Чукаш ме, а после ме убеждаваш, че не можеш да приемеш това сериозно.
Обръщам я към себе си. Леко се навеждам, за да изравня очите си с нейните.
– Наистина ли мислиш така? Това, което каза току-що? Че не приемам нещата сериозно? Рискувах всичко, за да бъда с теб. Кариерата си. Брака си. Уважението на сина си.
Тя се дръпва, завърта се рязко, за да ме погледне, зелените ѝ очи горят.
– Обичаш ли ме, Ръсти?
За първи път се престрашава да попита, но аз през цялото време очаквах този въпрос.
– Да – отвръщам.
Звучи почти като истина.
Тя избърсва очите си. Лицето ѝ грейва.
След последната среща с Марко Канту местата, на които се срещаме, се определят от прищевките на сайта www.hotelrooms.com, където няколко хотела в града предлагат резервации в последната минута на ниски цени. Ана прави резервациите и ми изпраща адреса по имейла, после отива десет минути преди крайния срок за регистрация и ми праща номера на стаята на съобщение по мобилния. Тръгваме си поединично в интервал от десет минути.
Така, когато излизам от „Ренесанс“ един прекрасен пролетен ден, с ясно небе и ухание на цветя, изведнъж чувам смътно познат глас:
– Господин съдия.
Обръщам се и виждам Харнасън. Ужасен момент. Осъзнавам, че ме е проследил дотук преди два часа и ме е чакал през цялото време като послушно куче, вързано за уличен стълб. Какво знае? Колко пъти ме е проследявал?
Както доста често става напоследък, едва не ми прилошава при мисълта за колосалната ми глупост.
– Да си представим, че сме се срещнали случайно – казва той с лека ирония, по която разбирам, че предположението ми е правилно.
Моля се сърцето ми да се успокои и в същото време се питам какво ли е видял. Той знае, че посещавам различни хотели по обяд и понякога се задържам твърде дълго за едно нормално хранене. Но едва ли е видял повече. Ако ме е следил, няма как да е забелязал, че Ана идва десет минути преди мен.
– Да си представим – отговарям след малко.
Харнасън не би се спрял пред изнудване и очаквам да ме заплаши. Нищо няма да постигне. Аз не мога да направя нищо по случая с обжалването му. Но вместо това червендалестото му лице изведнъж помръква.
– Не издържам повече, господин съдия. Това неведение. Когато получих гаранцията, се обнадеждих, но това не е свобода. Чувствам се, сякаш всеки момент под мен ще се отвори дупка и ще пропадна.
– Решението няма да се бави много – отговарям и му обръщам гръб.
Той ме сграбчва за ръката.
– Моля ви, господин съдия. Каква е разликата? Ако вече е решено, какво може да навреди, ако ми кажете? Ужасно е, господин съдия! Просто искам да знам.
Не може. Това е правилният отговор. Но ароматът на Ана все още е полепнал по кожата ми и блаженото чувство на изтощение, идващо от слабините ми, се разпространява по цялото ми тяло. Кой съм аз, че да се преструвам на толкова принципен? Или, по-важно, да му откажа състраданието, което му дължа отпреди трийсет години?
– Приготви се за лоши новини, Джон.
– Ох! – Въздишката се изтръгва дълбоко от гърдите му. – Няма ли надежда?
– Не. Няма какво повече да се направи. Съжалявам.
– Ох! – повтаря той. – Не исках да се връщам там. Прекалено съм стар.
Застанал насред улицата, сред тълпата от хора, мнозина от които – електронно телепортирани във въображаемия си свят чрез мобилни телефони и миникомпютри, в мен се сблъскват противоречиви чувства. Съчувствам на Харнасън, но и съм ядосан, че ме следи и за начина, по който ми измъкна информацията. Трябва да очертая границата, за да предотвратя по-нататъшни своеволия. Но най-вече в момента съм малко раздразнен заради жалното му хленчене. Като прокурор винаги съм уважавал мъжете, които приемат съдбата си, без да им мигне окото, които живеят според максимата: „Не извършвай престъплението, ако не си готов за наказанието.“