След две години в патрула Рори постъпи в отдел „Финансови престъпления“ и там се превърна в звезда. Когато влезе заедно с Джим Бранд, Томи малко се разочарова, че от последната им среща преди няколко години доста е напълняла. Като човек, който винаги се е притеснявал от фигурата си и полагаше огромни усилия, за да изглежда поне малко стегнат, той не можеше да разбере как жена като Рори, която навремето можеше да причини катастрофа с външността си, е допуснала да се отпусне така и да натрупа двайсетина килограма на най-неподходящите места. Ненавършила петдесетте, тя все още беше русокоса, хубавичка и добре облечена, което може би означаваше, че се е опитала да се пребори със затлъстяването, но не е успяла, вероятно мразеше огледала и малко се тревожеше какво мисли за нея съпругът ѝ Фил, лейтенант в пътната полиция.
– Каква е добрата новина? – попита Томи.
С Бранд бяха решили, че Рори е най-подходящият човек от полицията, който да изиска документите. Имаше достатъчно висок чин, за да я натоварят със задачата, без да искат разрешение от началниците ѝ, и беше достатъчно умна, за да свърши сама работата. Освен това бе сред малкото полицаи, които се гордееха, че умеят да пазят тайна.
– Не знам – отговори тя. – Нямам представа какво сте знаели отначало.
Погледна изпитателно прокурора, докато с Бранд се настаняваха на дървените столове пред бюрото. Томи беше инструктирал заместника си да не казва нищо за разследването и Рори, типично за ченге, мразеше да работи на сляпо. Полицаите обичаха да знаят всичко, главно защото това е едно от основните удоволствия на професията – чувството, че имаш информация за всеки. При различните ченгета беше различно, на едни информацията им носеше чувство за превъзходство, на други – просто удовлетворение.
– С вас е като с федералните – оплака се Рори. – „Действай и не питай.“
Нищо лично срещу Рори, но Томи знаеше, че единственият начин да попречи слухът, че Ръсти се разследва за убийство, да плъзне по улиците, беше да не се доверява на никого.
– Знаеш кого разследваме, нали? – попита Томи, сякаш самото име обясняваше всичко.
– Когато те накарат да изискаш четири документа на името на един и същи човек, да, досещаш се. Изглежда, че съдията се заиграва извън брачното ложе. Последния път, когато четох закона, правенето на секс не беше престъпление. Дори да си кандидат за върховния съд. Освен това пипате прекалено внимателно, за да е лично отмъщение и да го злепоставите пред пресата. Значи има нещо по-сериозно. Така ли е?
Бранд погледна Томи, който не каза нищо. Мислеше върху току-що изреченото от Рори. Документите, които беше взела, явно потвърждаваха твърденията на Канту, че Ръсти е имал незаконна връзка.
– Само едно ще попитам – настоя тя. – За момче ли говорим, или за момиче?
Томи се намръщи.
– Жена – каза след малко.
– Мамка му! – измърмори Рори, която явно очакваше да излезе нещо по-пикантно.
– Чухме, че е много по-млада от него – намеси се Бранд. – Как ти звучи това?
– Не е същото.
– Знаеш ли защо се чука с жена, трийсет години по-млада от него?
– Защото е късметлия – отговори тя със злобна усмивка.
Мислеше си, че Бранд ѝ се подиграва, но той говореше сериозно:
– Защото всеки друг на неговата възраст щеше да се въздържи. Съмнявам се, че ще свалиш много мацета в Интернет, ако запишеш в профила си: „Съден за убийство на любовница.“
– Това привлича някои жени.
– Защо не съм срещал такива? – измърмори той.
– Дали не е някоя от службата? – намеси се Томи. – Рори, как разбра, че има любовница? Какво излезе от разпечатките?
– Не много. Взехме номера на банковата му сметка от счетоводството на съда. Това е най-доброто, което намерихме, разпечатката от сметката.
Томи попита дали банката е получила ограничителната заповед, забраняваща да съобщават на клиента, че са дали такава информация. Рори му хвърли поглед, който казваше: „Ти за вчерашна ли ме мислиш?!“ Отвори папката, която носеше. Урокът започна. Тя извади копия от разпечатките.
Документите показваха, че миналия април Ръсти е спрял автоматичното превеждане на заплатата му в банката. Това беше станало точно когато индексацията на заплатите на щатските съдии най-после влезе в сила след повече от двегодишно забавяне заради някакво дело, повдигнато от една организация за защита правата на данъкоплатците. Вместо да си получава възнагражденията по електронен път, той отиваше лично в банката на всеки две седмици, осребряваше чека със заплатата си и внасяше на сметката абсолютно същата сума, която беше получавал преди индексирането. Останалото вземаше в брой, включително първия път – четири бона надбавка със задна дата.