– Още не – отговори Томи. – Ако излезе в медиите, Ръсти ще изгуби изборите. Изгуби ли изборите, автоматично подпомагаме защитата му, каквито и доказателства да представим. Много добре знаеш тая песен: „Прокурор, искащ да си отмъсти за стара вражда, попречва на Сабич да влезе във върховния съд.“ Да не прибързваме. Искам да избегна това.
– Във върховния имат десетгодишни мандати – изтъкна Бранд.
– Не и ако си осъден за убийство.
– Ами ако не успеем? Ако сме близо, но не достатъчно? На съдията отново ще му се размине и на всичкото отгоре ще бъде там, за да ни подлива вода.
Томи очакваше това предложение от Бранд: Нека да разгласим нещата и да измъкнем Ръсти на светло. Като не можем да раздадем цялото правосъдие, поне да го направим частично. Когато положението станеше напечено, Бранд бе склонен да прави компромиси. Томи си даваше сметка, че навремето може би също е бил такъв, и то без извиненията, които имаше по-младият му колега. Бащата на заместник главния прокурор беше умрял от инфаркт на бюрото си, когато Бранд бил на осем. Били пет деца. Майка му се борела с живота, работела като секретарка, но семейството водело странно съществувание – обитавали хубава къща в покрайнините, изплащана от застраховката на бащата, в град, където нямали достатъчно пари, за да живеят. Бранд ходил в училище, където всички имали повече от него – по-хубави дрехи, по-скъпи ваканции, коли, храна. Сега той си падаше по луксозна кулинария – с Джоди всеки месец се събираха с други три двойки и експериментираха с рецепти от телевизионното предаване „Железния готвач“. Преди няколко години Томи го беше попитал на какво се дължи този интерес към храната.
– На глада – отговори той.
Не ставаше дума за нормалното хранене в днешни дни, осъзна Томи. Семейството на Бранд бе мизерствало в общност, чиито членове дори не са имали представа какво означава недоимък. Затворен в този омагьосан кръг, той бе израснал с чувството, че никой в къщата няма време за него. Майка му винаги изглеждала заета с близнаците, пет години по-малки от Джим. Двамата му по-големи братя полагали огромни усилия да издържат семейството.
В гимназията Бранд постоянно имал проблеми – бягал от час, посещавал игрални заведения, където започнал да играе покер още на петнайсет. Щели да го изключат, ако не бил футболът. Бранд бил терминатор на игрището. Четирима-петима съотборници, излезли извън строя при тренировките, и още два пъти по толкова противникови играчи трябвало да се откажат да играят до края на сезона. Играел с хъс и не пропускал голова ситуация. Казали му, че не е достатъчно едър да играе като лайнбакър в Първа дивизия, но си променили мнението, когато влязъл в университета. Справил се със следването по същия начин, както тук, след като Томи му даде шанс – благодарение на силната си воля. Точно затова Бранд обичаше началника си – Молто беше единственият човек, който правеше нещо за него, без да очаква нищо в замяна. Когато положението станеше напечено обаче, особено в съдебната зала, гладното, пренебрегнато хлапе, което не обичаше да играе по правилата, защото бяха създадени от хора, които не се вълнуваха от такива като него, отново се проявяваше. Рано или късно разумът надделяваше, Бранд винаги се опомняше, но понякога имаше нужда някой хубаво да го смъмри. Това направи Томи сега.
– Не – отсече той достатъчно раздразнено, за да се разбере, че не харесва идеята за открито разследване.
Беше си взел достатъчна поука от първото дело срещу Сабич. Работата на прокурора е да разследва убийства, не да решава изхода от избори. Трябваше само да си свърши работата. Да събере доказателства. Да подготви обвинение. Да го внесе в съда. Страничните последствия не го засягаха.
– Няма начин. Не искам нищо да се разчува, докато не минат изборите.
Това не се хареса на Бранд.
– Освен това… – започна той.
При Джими винаги имаше едно „освен това“. Той се замисли, преди да погледне пак началника си.
– Има още един начин, по който можем да действаме – продължи. – Да пробием дупка в защитата, ако използват версията за лична вендета.
– И как?
– Ако докажем, че преди двайсет години наистина е извършил убийство и се е измъкнал. Главният прокурор не търси отмъщение, а справедливост. Пробите от кръв и сперма от онова разследване още се пазят във фризера на полицейския патолог, нали?
Томи знаеше накъде бие, защото самият той също се замисляше за този вариант от време на време през последното десетилетие. Изследването на ДНК щеше да даде окончателен отговор за вината или невинността на Сабич за убийството на Каролин Полхимъс. Разбира се, досега нямаше основателен повод да поиска такъв тест.