– Още не – отговори той.
– Можем да поискаме заповед за неразгласяване. Ще кажем, че е част от по-мащабно разследване.
– Ако вземеш пробите от фризера на централното управление, особено със заповед за неразгласяване, за два часа всяко ченге в града ще научи. А след пет минути – и всички репортери. Когато му дойде времето, може да има начин да ги получим и без съдебна заповед.
Бранд го погледна изпитателно. За първи път виждаше Томи да издава съкровените си мисли. Едва сега даваше да се разбере колко е размишлявал за Ръсти през последните години. И за ДНК пробите.
– Още не – повтори. – След изборите можем да проверим всичко.
Бранд се намръщи.
– Още не – за трети път каза Молто.
9.
Ръсти, май 2007 г.
Какво е добрият секс? Трябва ли да е продължителен? Или нестандартен? Необходими ли са акробатични номера? Или е достатъчно да бъде енергичен. По всички стандарти сеансите ми с Ана не са най-великите в живота ми – тази титла ще бъде завинаги запазена за Каролин Полхимъс, за която сексът всеки път беше безсрамно завладяване на все по-високи висини на плътското удоволствие и разюздаността.
Ана е от поколението, за много представители на което сексът е преди всичко забавление. Когато почуквам на вратата на стаята, десет минути след като се е настанила, често заварвам някоя изненада: медицинска сестра на петнайсетсантиметрови токчета. Тялото ѝ, увито с целофан. Розова стрелка, минаваща между гърдите ѝ и сочеща между краката ѝ. Панделката като за подарък, с която беше стегнала халата върху голото си тяло. Хуморът ѝ обаче понякога издава безгрижие, което аз не споделям.
Разбира се, тя е по-опитна от мен. Ана е четвъртата жена, с която съм спал през последните четирийсет години. Тя не ми казва „бройката“ си, както се изразява, но от това, което споменава, се досещам, че е имало много преди мен. Затова започвам да се притеснявам, когато се оказва, че трудно достига оргазъм. При всичкото ми уважение към Толстой, смея да твърдя, че всички мъже свършват по един и същи начин, но всяка жена има различен оргазъм – и този на Ана често ми убягва. Понякога и аз имам проблеми и това ме кара да се обадя на доктора за малкото синьо хапче, което често ми е предлагал.
Все пак въпреки моментите, когато ласките ни могат да влязат във видео ръководство за начинаещи, при всяка наша среща ние се любим с безкрайна, божествена нежност. Докосвам я, сякаш държа свещена реликва – с обожание, убеден, че страстта и благодарността ми струят през самата ми кожа. И имаме онова, което винаги е необходимо за едно страхотно правене на любов – в най-прекрасните ни моменти нищо друго не съществува. Срамът и опасенията ми, делата, които ме тормозят, грижите ми със съда и кампанията – всичко това изчезва. Тя е единственото нещо във вселената. Изпадам в блажено, съвършено забвение.
Колкото и да настоява Ана, че не трябва да обръщаме внимание на възрастта, разликата се проявява постоянно, особено в пропастта в общуването. Аз никога не съм пипал айпод и не знам дали, когато тя казва, че нещо е „убийствено“, това означава, че е хубаво или че е лошо. Тя няма никаква представа за света, в който съм израснал, не помни убийството на Кенеди и управлението на Айзенхауер – да не говорим за шейсетте. Великото сливане на любовта, чувството, че двамата сме едно, понякога ни убягва.
Освен това говоря прекалено често за Нат. Не мога да устоя на изкушението да поискам съвета ѝ като от човек, който е много по-близък до неговия начин на живот.
– Прекалено се тревожиш за него – казва ми тя, докато лежим прегърнати след секс. Скоро от обслужване по стаите ще почукат на вратата. – Познавам много негови състуденти от „Ийстън“ и всички казват, че е гениален. Един от онези студенти, които вземат думата в клас веднъж месечно, но тогава казват нещо, за което дори преподавателят не се е сетил.
– Не му е лесно. Нещо става с Нат.
Когато обичаш децата си и превръщаш тяхното щастие основна цел на живота си, понякога е тежко да гледаш, че и те не са по-щастливи от теб. Натаниъл Сабич беше добро дете в най-общия смисъл. Учеше се добре, рядко имаше конфликти с мен и майка си. Детството му обаче беше необикновено трудно. Като малък бе палаво момче, все не го свърташе на едно място и когато му четях приказка, винаги бързаше да разбере какво става накрая. Когато поотрасна, стана ясно, че двигателят на хаотичното му движение е някаква тревога, която той скрива все по-дълбоко и по-дълбоко в себе си.