Всеки психолог измисляше нови теории за причината. Че бил единствено дете на родители, които също са единствени деца, и бил израснал в парник от родителско внимание, което му дошло в повече. Влияние имала и травмата от процеса срещу мен, и то в момент, когато, колкото и да се преструвахме, нямаше начин да скрием факта, че бракът ни се държи само на една тънка нишка.
Най-много ме притеснява обяснението, че моята вина е най-малка: наследил е депресивното разстройство от майка си. Когато стана юноша, виждах как го обхваща познатото ми мрачно настроение, със същото намръщено изражение и отчужденост. Преминали сме през всички проблеми, за които се сетиш. Оценки в диапазона от отличен плюс до слаб. Наркотици. Може би най-срамният ден в живота ми бе този, когато преди десет години старият ми приятел детектив Дан Липранзър се появи неочаквано в кабинета ми.
– Колегите от „Наркотици“ са хванали един сополанко от гимназията в Ниъринг, който твърди, че купувал дрога от сина на някакъв съдия.
Плюсът на тази история бе, че ни даде възможност да притиснем Нат отново да се подложи на психотерапия. Когато започна да гълта серотонинови инхибитори малко преди да завърши колежа, той сякаш изпълзя от тъмна пещера. Записа магистратура по философия и най-накрая напусна бащиния дом. После неочаквано се прехвърли да учи право. Синът ни ни създаваше толкова много тревоги, че двамата с Барбара се изненадахме, когато най-накрая заживя самостоятелно, но може би просто бяхме разочаровани, че оставаме сами.
– Ти почувства ли се щастлив, когато той реши да учи право? – пита Ана.
– В известно отношение бях облекчен. Нямах нищо против да учи и философия. За мен това беше похвално начинание. Но не знаех какво ще прави после. Не че правото беше много по-добре. Говори, че иска да става преподавател, но ще му бъде трудно веднага след стажа, пък не изглежда да има други идеи.
– Може да стане манекен. Знаеш, че синът ти е красавец, нали?
Нат има късмета да прилича на майка си, макар че истината, която като че ли само аз знам, е, че тези пронизителни сини очи и замисленото, тайнствено изражение ги е взел от баща си. Хубавата външност на Нат привлича жените като лампа нощни пеперуди, но той винаги трудно създава нови връзки и сега се намира в поредния период на изолация след катастрофалната раздяла с Кат, с която ходиха през последните четири години.
– Предложиха му работа. Някой от една модна агенция го видял на улицата. Но той винаги е мразил да му правят комплименти за външния му вид. Не иска да го оценяват по това. Освен това има по-добър начин да натрупа лесни пари.
– Какъв?
– Всички на вашата възраст можете да станете безумно богати.
– Как?
– Като се научите да махате татуировки.
Ана се разсмива, както само тя умее да се смее; сякаш смехът е единственото нещо в живота. Тресе се от смях и се киска. Разговорът за Нат обаче я е впечатлил и след няколко минути тя се повдига на лакът и ме поглежда.
– Искал ли си някога да имаш дъщеря?
Поглеждам я и се замислям.
– Мисля, че това е забележка, която Нат в студентските си години би нарекъл „умишлено провокативна“.
– Имаш предвид неуместна?
– Мисля, че такъв смисъл влагаше.
– Да не си поставяме излишни ограничения – отбелязва тя, като кимва към стените на стаята. – Искал… ли… си дъщеря?
– Исках още деца. Барбара си измисляше всякакви оправдания. Никога нямало да обича друго дете повече от Нат. Неща от този род. Сега, като се върна назад, мисля, че е знаела за заболяването си.
– Да, но искал ли си дъщеря?
– Син вече имах.
– Значи, да?
Опитвам се да си спомня желанията си от онези години. Да, исках деца, да бъда баща, да се представя по-добре от моя – това бе най-силното ми желание.
– Предполагам – отговарям сега.
Тя се изправя, бавно оставя халатът да се свлече от раменете ѝ и ме поглежда с копнеж, както през последните дни на стажа си в моя кабинет.
– Така и си мислех – казва и ляга до мен.
Да оставя Ана сама, когато се виждаме нощем, е все така трудно. Тя ме умолява да не си тръгвам и използва всякакви хитрини. Тази вечер се облича неохотно и когато се приближаваме към вратата, опира двете си ръце на касата и завърта задничето си към мен като танцьорка на стълб.
– Не мога да мина.
– Това ми е целта.
Тя продължава да се фръцка. Притискам се до нея и се включвам в танца, докато се възбуждам. Внезапно вдигам полата ѝ, дръпвам гащичките ѝ и ѝ го вкарвам. Без гумичка – твърде дръзка постъпка. Още от първата ни среща Ана носеше презервативи в чантичката си.