– Не е нужно да спя с друг. Ако обещаеш, че ще помислиш за развод с Барбара.
Въздъхвам:
– Ана, да не говорим за това сега. Ако имаме два часа заедно, не можем да прекарваме половината време в спорове.
Сега вече я засегнах. Винаги познавам, когато Ана се ядоса. По-силната ѝ половина, онази, която е ангажирана в жестоката механика на закона, взема връх и лицето ѝ се вкаменява.
Засрамен, аз се просвам на леглото и скривам лицето си под възглавницата. Ана ще се успокои след малко и ще легне до мен. Но засега съм сам и си задавам въпроса, който тя постоянно повдига. Бих ли се оженил за нея, ако по някаква ирония на съдбата това стане възможно? Тя е страшно забавна, красива, аз я обожавам, ценя я повече от всичко. Но вече не съм на трийсет и четири. Съмнявам се, че мога да се върна при нея от другата страна на моста, който вече съм пресякъл.
Изведнъж ми хрумва нещо друго, като решение на математическа задача, която досега не съм могъл да реша. Допуснал съм грешка. Адска грешка. Ана може би не е подходящата алтернатива. Но това не означава, че не съм имал такава. Преди двайсет години си мислех, че избирам най-добрата от всички злини, но съм сгрешил. Да, сгреших. Можех да направя друго, да намеря някоя друга. По-лошо. Трябваше да намеря друга. Не трябваше да се връщам при Барбара. Не трябваше да разменям своето щастие за това на Нат. Това беше най-неправилният избор и за трима ни. Така Нат бе заключен в тъмница на безмълвно страдание. Барбара остана да се сблъсква ежедневно с неща, които всеки нормален човек би предпочел да забрави. Сърцето ми сега е като претоварен кораб, килнат на една страна от най-лекия бриз и потъващ в морето, през което би трябвало да плава. И единственият виновник за това съм аз.
Когато се връщам в кабинета си, намирам на бюрото спешно съобщение от Джордж Мейсън. Всъщност три. Животът в апелативния съд тече като на забавен каданс. Дори така наречените спешни казуси се разрешават за един-два дни, не за един час. Когато вдигам глава, Джордж стои на вратата. Слязъл е лично с надеждата, че съм се върнал. Той е по риза и постоянно поглажда раираната си вратовръзка, сякаш иска да се успокои.
– Какво? – питам аз.
Джордж затваря вратата зад себе си.
– Обявихме решението по случая „Харнасън“ в понеделник – казва той.
– Да, видях.
– Като отивах на обяд днес, случайно срещнах Грин Брийсън. Изпратила съобщение на Мел Туули да уреди явяването на Харнасън. След като не се обадил, позвънила на Мел и той признал, че клиентът му вероятно е офейкал. От полицията отишли да го търсят тази сутрин. Харнасън го няма от две седмици.
– Нарушил е гаранцията? Избягал е?
Харнасън отишъл на един кораб казино и с кредитната си карта купил жетони за двайсет и пет хиляди долара, които веднага осребрил и така събрал пари за бягството си. С две седмици преднина може би вече беше извън страната.
– Медиите още не знаят – казва Джордж. – Но скоро ще научат. Искам да си подготвен, когато започнат да се обаждат репортери. Коул ще се опита да хвърли вината върху теб.
Обикновените хора нямат представа какво правят съдиите във върховния съд, но ще разберат, че съм пуснал осъден убиец, който сега ще остане на свобода завинаги, още един кошмар в нощите ни. Коул ще използва името на Харнасън като оръжие срещу мен. За момент ми минава през ума, че може би аз лично съм дал на негодника тази възможност.
Не тази мисъл обаче ме смразява, след като Джордж излиза и ме оставя сам зад бюрото ми. През всичките седем седмици, откакто се виждам с Ана, предчувствам наближаващо бедствие. Просто досега не осъзнавах какво. Рискувах да нараня най-близките си хора. Онова, което ме ужасява, е, че съм участвал в сериозно нарушение на закона. Харнасън добре ме изигра. С подходящ прокурор – а Томи Молто определено е такъв – мога да отида в затвора.
Трябва ми адвокат. Прекалено съм шокиран и парализиран от самообвинения, за да взема решение сам. Има само едно решение: Санди Стърн, който ме защитаваше преди двайсет и една години.
– О, господин съдия – казва Вондра, личната асистентка на Санди. – Излезе да се поразходи на слънце, но със сигурност ще се радва да ви чуе. Чакайте да видя дали е наоколо.
След няколко минути се обажда:
– Ръсти.
Гласът му е дрезгав и слаб, обезпокоително слаб. Когато питам какво му има, той отговаря:
– Тежък ларингит.
След това връща топката на мен. Не си губя времето с излишни любезности.
– Санди, имам нужда от помощ. Срам ме е да ти призная, но направих голяма глупост.
Очаквам укори. Стърн има всички основания: „След като ти дадох нов шанс, нов живот.“