– Ах, Ръсти – казва задъхано. – Затова обичам тази професия.
Лекарят на Стърн му е наредил да не говори две седмици и съответно да не ходи в кантората. Предпочитам да го изчакам, вместо да искам съвет от друг, на когото да имам частица по-малко доверие. След четирийсет и осем часа малко се окопитвам. Новината за бягството на Харнасън се разчу. Полицията е проверила всички следи и не е намерила никакви улики къде може да е отишъл. Коул гръмогласно ме обвинява в грешна преценка, но новината е забутана в съобщение на края на новинарската страница в местния вестник, защото до общите избори има много време. По ирония Коул щеше да има много по-голяма полза, ако беше останал за първичните.
Нямам представа как ще се развие тази каша с Харнасън, ако Санди ме посъветва да си призная пред съда и да успокоя съвестта си. Едно нещо обаче съм решил със сигурност: трябва да спра да се виждам с Ана. За втори път заплашен да проваля живота си, не съм готов да поема друг риск.
Три дни по-късно идвам рано във фоайето на хотел „Дулсимър“, за да я пресрещна, преди да се качи в стаята. От ранната ми поява тя разбира, че нещо не е наред, но аз я издърпвам зад една колона и прошепвам:
– Трябва да престанем, Ана.
Тя се намръщва.
– Хайде да се качим горе – настоява нетърпеливо.
Знам, че ако ѝ откажа, няма да се въздържи и ще направи скандал.
Тя заплаква горчиво още щом затваряме вратата, и все още с шлифера, който носи заради дъжда, сяда на едно кресло.
– Опитвала съм се да си го представя – заговаря тя. – Много пъти съм се опитвала да си представя този момент. Да си представя как ще се почувствам, когато кажеш това. Просто не можех. Не можех и сега не мога да повярвам.
Предварително съм решил да не обяснявам за Харнасън. Не съм ѝ споменал нищо за онази случка и колкото и парадоксално да звучи, не се съмнявам, че същата жена, която възбуди незаконните ми страсти, ще бъде възмутена от крещящото ми нарушение на съдийската етика. Затова казвам просто:
– Време е. Знам, че е време. Ще става само по-лошо.
– Ръсти.
– Така е, Ана. Знаеш го.
За моя изненада тя кимва. Самата тя се е опитвала да се примири. От осем седмици. Това ще е крайната продължителност на моето бягство от здравия разум.
– Прегърни ме – моли тя.
Притискам я до себе си и оставаме така дълго време до самата врата. Това е мястото, от което винаги започваме. Нямаме нужда от напомняне. Телата се движат сами. Бързо свършваме, знаейки може би, че имаме твърде малко откраднато време.
Отново облечени, на вратата, тя ме прегръща.
– Трябва ли да престанем да се виждаме?
– Не – отговарям аз. – Но нека да изчакаме известно време.
След като си тръгва, лягам на кревата. Оставам така дълго, дълго време. Повече от час. Остатъкът от живота ми, мрачен и обречен, започна.
Бих могъл да кажа, че загубата не се преживява, но това не е вярно. Продължавам живота си като сакат, който чувства фантомната болка от ампутирания крайник. Сърцето ми се къса от копнеж, а умът ми повтаря с може би най-тъжния си глас, че това ще мине. Никога повече, мисля си. Проклятието ме е застигнало. Никога повече.
След седмица става по-добре. Тя ми липсва. Страдам за нея. Но съм си върнал част от спокойствието. Тя беше толкова недостижима – толкова млада, като гражданка на друга епоха – че загубата не е чак толкова мъчителна. Освен това, каквото и да се случи с Харнасън, тази част от историята никога няма да бъде разказана. Барбара няма да узнае. Нат няма да научи. Най-лошото е избягнато.
Постоянно се чудя едно нещо. Ана ли е това, което ми липсва? Или е любовта.
Две седмици след последната ни среща в „Дулсимър“ Ана идва в кабинета ми. Чувам гласа ѝ от бюрото си, където работя. Казва на секретарката, че идвала в съда да донесе някакви документи и решила да се отбие. Вижда ме през вратата и лицето ѝ грейва, влиза неканена в стаята – като всичките ми бивши стажанти, когато дойдат да ме поздравят.
Изглежда весела, шегува се с Джойс, че и двете носят едни и същи боти. Това, докато затворя вратата. Тогава сяда и закрива лицето си с ръце.
Сърцето ми се разтуптява. Тя е толкова красива. Носи елегантно сиво костюмче, допира на чиято материя познавам, сякаш я галя в момента.
– Срещнах един човек – казва тихо, когато вдига очи към мен. – Съсед ми е. Виждала съм го сто пъти, но чак преди десет дни се заговорихме.
– Адвокат ли е? – питам шепнешком.
– Не – поклаща решително глава, сякаш иска да наблегне, че никога не би направила такава глупост. – Бизнесмен е. Занимава се с инвестиции. Разведен. Малко по-възрастен от мен, харесва ми. Снощи спах с него.