Успявам да запазя непроницаемо изражение.
– Беше ужасно – продължава тя. – Мразех се. Казвам си, че в живота на всеки има хора като теб и мен, хора, които не могат да останат завинаги, но са безкрайно важни в определен момент. Че ако си водил открит и честен живот, ще има такива хора. Не мислиш ли?
Имам приятели, които вярват, че всички връзки наистина влизат в тази категория – добри, но само за известно време. Все пак кимвам.
– Опитвам всичко, Ръсти.
– И двамата имаме нужда от време.
Тя тръсва красивата си коса. Подстрига я през последните две седмици и сега е станала леко чуплива.
– През цялото време чакам да се обадиш и да кажеш, че отново ме желаеш.
– Винаги ще те желая – отговарям. – Но никога няма да ме чуеш да го кажа.
Тя се усмихва леко на търсената абсурдност в тази забележка.
– Защо си толкова упорит?
– Защото стигнах до логичното заключение. Това не може да завърши щастливо. Започвам да приемам истината.
– Истината? Коя истина, Ръсти?
– Че нямам право на втори живот. Никой няма. Аз съм направил своя избор. Би било неуважение към живота, който съм живял, ако го захвърля сега. И трябва да покажа малко благодарност към силата, която ми помогна да мина по най-тънкия лед и да оцелея. Казвал съм ти вече много пъти, Барбара не бива да узнае. Просто не може.
Ана ме поглежда строго, изражение, което съм виждал няколко пъти и пред което ще треперят стотици свидетели, разпитвани от нея през идните десетилетия.
– Обичаш ли Барбара?
Уместен въпрос. Странно, но сега за първи път го задава.
– Колко часа имаш на разположение? – питам аз.
– Мога да те слушам цял живот, ако искаш.
Усмихвам се леко:
– Не съм най-щастливият съпруг на света.
– Защо не я напуснеш тогава?
– Бих могъл.
Никога досега не съм казвал това пред никого.
– Но не заради по-млада жена? С твоя бивша стажантка. Защото те е страх какво ще кажат хората.
Не отговарям. Вече съм ѝ обяснил всичко. Тя продължава да ме гледа с тези хладни, безчувствени очи.
– Заради изборите е, нали? – казва след малко. – Избираш върховния съд пред мен.
Веднага си помислям: „Трябва да излъжа.“
– Да – отговарям.
Тя изсумтява саркастично, после отново се втренчва в мен и започва да ме изучава. Сега ме вижда такъв, какъвто съм – с всичките ми слабости, с цялата ми суетност. Излъгах я, но тя усеща истината.
Все пак така постигам едно нещо.
Връзката ни окончателно приключва.
Отношенията ми със Санди Стърн са много приятелски и доста особени. Той е единственият адвокат, от чиито дела си давам отвод, когато дойде в апелативния съд. Дори бившите ми стажанти започват да се появяват в съдебната ми зала пет години след като стажът им изтече. Със Стърн не сме близки приятели. Всъщност две години след делото срещу мен изобщо не си говорехме. Отидох чак когато чувството за благодарност надделя над всичките ми други емоции. Сега взаимно се уважаваме и от време на време обядваме заедно. Аз обаче не знам нищо за личния му свят. Въпреки това ролята му в живота ми е толкова епохална, че не мога да се преструвам, че това е просто един адвокат като всички останали. Защитата, която подготви за процеса ми, беше майсторска; всяка дума, която изрече в залата, бе смислена като нота от Моцарт. Дължа му живота си.
В кантората му си говорим за децата и внуците му. Малката му дъщеря Кейт има три деца. Преди две години се развела, но после пак се омъжила. Синът му Питър се преместил в Сан Франциско с приятелката си, колежка лекарка. Естествено, най-добре е уредила живота си Марта, голямата му дъщеря, която работи с него. Преди дванайсет години се омъжи за Соломон, един фирмен консултант, има от него три деца и живее много пълноценен живот.
Санди изглежда незасегнат от годините, само леко се е закръглил, но това почти не личи благодарение на шития му по мярка костюм. Едно предимство да изглеждаш по-стар на млади години е, че на стари ще имаш вид, сякаш времето не ти влияе.
– Изглежда, че си се възстановил от ларингита – отговарям аз.
– Не съвсем, Ръсти. Правиха ми бронхоскопия в деня, преди да дойдеш. В края на седмицата ще ме оперират от рак на белия дроб.
Това ме натъжава – както заради него, така и заради мен. Проклетите му пури. Винаги има някоя в устата, а когато се замисли дълбоко, Стърн забравя, че не бива да вдишва. Бълва дим от носа си като дракон.
– О, Санди!
– Казаха ми, че имам късмет, че още може да се оперира. Може да бъде и по-лошо. Ще ми махнат единия бял дроб, после ще чакаме.