Питам как го приема жена му Хелън, за която се ожени, след като предишната му съпруга почина. Хелън е храбра и с чувство за хумор. Както винаги тя е до него.
– Е, стига толкова за мен – шеговито казва той.
Чудя се дали, ако съм обречен, ако дните ми са преброени, бих се съгласил да вляза в съдебната зала. За Стърн тя е трибуна на най-великите му дела.
Разказвам му накратко какво се случва с мен, като се ограничавам само с онова, което трябва наистина да знае: как имах любовница, как Харнасън ме проследи, хвана ме неподготвен и сега се разкайвам за постъпката си – гневен, унизен, виновен. На лицето на Стърн се изписва замислено изражение, чертите му за момент се раздвижват, докато умът му анализира сложните превратности на живота.
През двете седмици, докато чаках Санди, нямам голям напредък в опитите да подредя мислите си по сложния казус с Харнасън. Имам нужда от съвета на Стърн за онова, което би било най-законосъобразно и морално да сторя. Трябва ли да кажа истината на колегите си съдии и полицията? И какво ще се случи с мен, ако го направя? Докато слуша, той несъзнателно посяга към пурата, но спира. Разтърква слепоочията си и се замисля. Не бърза да говори.
– При такъв казус, Ръсти, с такъв човек… – Стърн не завършва изречението, но по начина, по който говори, личи, че напълно съзнава странностите на Харнасън. – Организирал е много хитро бягството си и предполагам, че също толкова внимателно е планирал и къде да се скрие. Съмнявам се, че ще го открият. Ако го хванат, тогава, разбира се… – Махва с ръка. – Ще бъде проблем. Възможно е от благодарност да не те издаде, но това не трябва да ни успокоява. От гледна точка на наказателното право казусът изглежда доста труден. Той е престъпник с две присъди, като за първото му изпращане в затвора заслугата е твоя. Не е много надежден свидетел. Дори ако Молто измисли някакво въображаемо престъпление. Ако Харнасън е единственият свидетел на обвинението – а трудно могат да извадят друг – нямат много шансове.
От дисциплинарна гледна точка пред Съдебната комисия, нещата вече са други. За разлика от наказателното дело там ще те накарат да свидетелстваш и колкото и объркан да си бил, и двамата знаем, че поведението ти е в нарушение с няколко закона за съдебната власт. Докато има вероятност за повдигане на криминални обвинения – а такава винаги има, когато Томи Молто е в прокуратурата – не трябва да казваш нищо на колегите си. Рядко водя протокол от срещите си с клиенти, но в този случай ще резюмирам разговора ни, в случай че ти потрябва писмено доказателство, че аз съм те посъветвал това.
Говори небрежно, но, разбира се, има предвид вероятността да не е между живите, когато се наложи да обяснявам мълчанието си.
На слизане с асансьора се опитвам да осмисля оценката на Стърн, която в повечето отношения съвпада с моята. Изглежда, че има голяма вероятност да ми се размине. Харнасън е изчезнал завинаги. Барбара и Нат няма да узнаят за Ана. Аз ще вляза във върховния съд и ще забравя за тази мимолетна лудост. Ще получа каквото съм искал, макар и не много заслужено, и след като съм рискувал всичко, може да се радвам на живота си повече, отколкото ако всичко това не се беше случвало. Логиката изглежда желязна, но не ме успокоява много. Чувствам неприятна празнина в корема си.
Излизам през въртящата се врата на ярката дневна светлина, първия истински топъл ден от лятото. Тротоарите са пълни с хора, излезли за обяд или на пазар, с пакети под мишница. На улицата работници запълват дупки, отворили се през зимата, и миризмата на разтопен асфалт е леко опияняваща. Дърветата в градинката отсреща са се раззеленили и вятърът носи силна миризма от реката. Животът изглежда чист. Пътят ми е ясен. Така изведнъж върху мен се стоварва истината и краката ми едва не се подкосяват.
Аз съм влюбен в Ана. Какво мога да направя?
10.
Томи, 23 октомври 2008 г.
Томи Молто не обичаше затвора. Сградата беше триетажна, но мрачна като средновековна тъмница дори през деня, защото през 1906 г. са осуетявали бягствата, като са правили прозорците широки само по петнайсет сантиметра. Имаше нещо обезпокоително и в звука, в тревожните въздишки на три хиляди лишени от свобода. Да не говорим пък за миризмата. Въпреки най-строгите хигиенни мерки, при толкова хиляди мъже на толкова малка площ и с по едно стоманено клекало на всеки двама, помещенията бяха изпълнени с воня на гнило и застояло. Това не беше курорт. Пък и никой не е възнамерявал да бъде. Все пак човек би могъл да очаква, че след трийсет години посещения за разпит на свидетели или натиск над обвиняеми Томи би трябвало да е свикнал. Стомахът му обаче все още се свиваше. Една от причините бе съзнанието за онова, което той правеше. Томи обичаше да гледа на работата си като на стремеж за разграничаване на доброто от лошото, за въздаване на справедливост, фактът, че крайният резултат бе вкарването на някого в затвор със строг режим, където оцеляването му не е много сигурно, го караше да осъзнае жестоката действителност.