Адвокатът посрещна главния прокурор с обичайните ласкателства и благодарности, че е отделил от ценното си време толкова късно вечерта.
– За мен е удоволствие, Мел – измърмори Томи. – Каква е интригата?
– Това е само предположение – зашепна Мел.
В затвора човек никога не знае кой за кого работи. Някои служители бяха подкупени от мафията, други бяха информатори на пресата. Туули се приближи максимално, сякаш искаше да го целуне.
– Но ако попитате господин Харнасън защо е решил да избяга, той ще ви отговори, че е знаел предварително решението на апелативния съд.
– Откъде го е научил?
– Това е най-интересното. Главният съдия му го е казал.
Томи се почувства, сякаш са го ударили с дъска по главата. Не можеше да повярва. Ръсти беше изключително стриктен съдия.
– Сабич ли?
– Същият.
– Защо?
– Нещата са доста сложни. По-добре да чуете сам. Задава се голям скандал. Най-малкото, с тази информация можете да го отстраните от кампанията за върховния съд. Най-малкото. Можете да го съдите също за помагачество и подстрекателство. Също за незачитане на закона. За нарушение на правилника на съда, който сам председателства.
Като всеки друг Мел мислеше, че Томи е готов да се хване за всяка сламка, само и само отново да изправи Ръсти в съдебната зала. Прокурорът се изсмя:
– С Харнасън като единствен свидетел? Твърденията на осъден убиец срещу думата на председателя на апелативния съд? И аз като прокурор?
Нещо по-лошо: при агресивната кампания на Коул всички щяха да смятат Томи за марионетка на Ен Джей.
Мел имаше дебели бузи с белези от акне.
– Има още един свидетел – каза тихо той. – Разказал е за разговора на някого.
– На кого?
Туули се усмихна накриво. Мускулите от дясната половина от лицето му не работеха.
– В момента съм обвързан с клиентската тайна.
Ама че компания, помисли си Томи. Изпаднал убиец и продажен адвокат. Туули сигурно също имаше пръст в тази каша и бе помогнал на Харнасън да офейка. Но Мел си беше Мел. Беше се погрижил клиентът му да забрави за тази част от приключението и щеше да излезе чист. Знаеше как да заблуди съдебните заседатели. Правеше го вече четирийсет години.
– Да чуем какво има да ни каже клиентът ти – измърмори Томи. – Не предлагаме никакво споразумение. Ако приказката му ни хареса, тогава ще преговаряме. Наречи го предложение, ако искаш. Хипотетично. Както решиш, за да не можем да го използваме срещу него.
След няколко секунди насаме с клиента си Туули извика Бранд и Молто в стаята. Беше тясна, върху белите стени на места личаха тъмни петна. Молто предпочиташе да не разсъждава как тези следи от подметки са се озовали там. Колкото до затворника, Джордж Харнасън не изглеждаше много добре. Беше обръснал мустаците си и оставил косата си да порасне с естествения ѝ сивкав цвят; изглеждаше напълнял. Седеше с яркооранжева затворническа униформа, с белезници на ръцете и окови на краката, заключени с верига за метална халка на пода. Бялото петно от часовника му още личеше между рижавите косми на ръката му. Оглеждаше се неспокойно, като постоянно въртеше главата си. В ареста беше едва от няколко часа, но вече бе развил рефлекса да пази гърба си. „Няма нужда от мъчения и заплахи – помисли си Томи. – Достатъчно е да оставят терористите от „Ал Кайда“ за една нощ в затвора на окръг Киндъл. На сутринта вече ще знаем къде е Осама.“
Томи реши да разпита лично Харнасън. Попита го кога е започнал да планира бягството си.
– Когато разбрах, че ще загубя обжалването. Не можех да си представя да се върна в затвора. Бях започнал да си мисля, че ще спечелим. Така мислеше и Мел.
Туули не посмя да погледне Томи. Спечелването на апелативно дело беше рядкост. Туули бе подготвял клиента си да даде допълнително десет бона за молбата към върховния съд на щата.
– Как разбра, че ще те върнат в затвора? – попита Молто.
– Мел не ви ли каза?
– Искам да го чуя от теб.
Харнасън сведе очи към месестите си ръце.
– Ами с този човек се познаваме открай време. Сабич имам предвид. Професионално, може да се каже. – Той прокара ръка между себе си и Молто, който поклати глава предупредително: прекалено близко. – И след като ме пусна под гаранция, започнах да се чудя. Помислих си, че може би се разкайва, задето ме прати в затвора преди години. А има за какво да съжалява, Бог ми е свидетел.
Томи и Бранд нямаха представа за тази част от историята и Харнасън разказа за първата си среща с Ръсти преди години. Томи още си спомняше акциите срещу гейовете, които Рей Хорган правеше винаги преди избори в мъжката тоалетна на градската библиотека и в различни барове, като пълнеше цели автобуси с арестанти пред камерите на медиите. „Времената се менят“ – помисли си. Томи още нямаше твърда позиция за браковете и осиновяването на деца от хомосексуални двойки, но Бог нямаше да създаде цяла общност от хора на земята, ако нямаше някаква специална цел. Сега нямаше нищо против тях, но в онези времена сигурно и той би постъпил с Харнасън, както бе направил Ръсти.