Без да бъде сигурен дали Сабич го е познал, Харнасън импулсивно решил да му се обади и да му благодари за гаранцията. Томи се замисли за момент как щеше да се отрази посещението на Харнасън на Сабич, след като съдията бе гласувал за отмяна на присъдата.
– Мел много ми се кара за това – продължи затворникът. – Последното, което исках, бе Сабич да си подаде отвод от делото. Но когато се срещнахме, видях нещо странно.
– Тоест?
– Съпричастност. Нещо такова… – Харнасън се замисли и завъртя пълното си червендалесто лице няколко пъти, докато избере подходящ начин да изрази мислите си. – Като сродна душа.
Томи разбра. Юристи. Развратници. И убийци. Харнасън започваше да му харесва.
Бранд седеше до шефа си, водеше си бележки и от време на време внимателно се вглеждаше в Харнасън, сякаш се опитваше да го прецени. Затворникът говореше с наведена глава, сякаш спомените му тежаха; през повечето време се виждаха само прошарената коса и голото петно на темето му. Томи разбираше проблема. Харнасън беше благодарен на Сабич за подкрепата. Не искаше да го натопява.
– Сабич каза нещо, което не разбрах добре. Изслушаха защитата ми. Имах надежда, но вече не издържах да живея в неведение, да чакам решението – продължи Харнасън. – Понякога човек не може повече. Затова си помислих: „Е, след като веднъж сме говорили, може би ще ми каже какво ще стане.“ Затова го проследих. Изчаках да излезе на обяд и тръгнах след него.
Първия път Ръсти отишъл в „Гранд Атенеум“. Интересно, че не беше в хотел „Грешам“, където Марко Канту получаваше заплата, без да прави нищо. Явно Ръсти бе решил да смени мястото, защото не е искал да вижда повече Марко, докато се забавлява с младата си любовница. Харнасън обаче не знаеше за Марко и теста за венерически болести. Затова досега разказът му звучеше правдоподобно.
– Сабич виждаше ли се с някого?
– Предполагам. – Харнасън се усмихна. – Макар че не съм я виждал. Отиде право към асансьора. Нямаше го дълго време. Толкова дълго, че се отказах да чакам. Валеше като из ведро. Затова следващата седмица отново го проследих. Същата работа, само че в друг хотел. Качи се с асансьора и не се появи адски дълго време. – Харнасън бе забравил името на хотела, но ако се съдеше по местоположението, трябва да беше „Ренесанс“. – Чаках го над три часа. Накрая се появи. Леко подскачаше, докато ходеше. Щом го видях, разбрах, че е бил с жена.
– Имаше ли някой с него?
– Не. Но когато ме погледна… какво изражение! Ококорен, сякаш са го хванали в крачка. Не ядосан. Предполагам, че затова се съгласи да говорим. Опита се да ме прати по дяволите. Аз обаче го попитах. Да ми каже от милосърдие. Да или не, оставам или излизам? И той ми каза. Да се готвя за лоши новини. Нямало какво повече да се направи. Разплаках се като момиченце.
– И през цялото време стояхте на улицата, така ли? Ти и главният съдия. И съдията ти каза, че няма да отменят присъдата?
Звучеше безумно. По обяд на Маркет Стрийт сигурно ги бяха видели сто души, а Ръсти издава съдебна тайна? Опитен юрист – Санди Стърн, ако още е жив – би направил Харнасън на пух и прах, но теорията за гузната съвест на Сабич звучеше логично. Ако Харнасън си измисляше, нямаше толкова да се запъва и да заеква, както сега. Затворниците често разказваха такива истории, прекалено странни, за да са измислица.
– Каза ли на Мел за това? – попита Томи.
Осъденият погледна адвоката си, който му даде знак да продължава. Харнасън му се бил обадил същия ден.
Четиримата поседяха мълчаливо няколко минути. Томи се замисли над току-що наученото. Туули беше прав. С това можеха да потопят кораба на Ръсти Сабич. Най-хубавото бе, че Томи изобщо нямаше нужда да се замесва. Ако това, което разказваше Харнасън, бе вярно, Сабич не беше извършил престъпление. Томи щеше просто да подаде информацията на Етичната комисия в съда. Оттам щяха да поговорят с Ръсти и в крайна сметка той вероятно щеше да се оттегли тихо, да си вземе пенсията и да започне адвокатска практика, вместо да се подложи на публично гледане на случая, при което историята с младото маце в хотела имаше опасност да лъсне.