Томи погледна Джим да види дали се сеща за друго. Бранд попита Харнасън дали си спомня целия разговор със съдията.
– Интересуваше ме повече основната информация – отговори затворникът, като леко се усмихна. – Иначе бяха общи приказки.
– Все пак разкажи.
Харнасън се замисли. Сякаш се опитваше да предвиди как ще го засегне това, което ще каже.
– Ами, аз продължавам да се вайкам, а той ми казва нещо от рода: „Хайде, стига глупости. Ти го уби, нали?“
– Така ли беше наистина? – попита Бранд.
Мел го прекъсна – не искаше Харнасън да си признае, но Томи обеща, че няма да използват този разговор за нови обвинения. Бранд отново попита дали Харнасън е убил Рики.
– Да – кимна Харнасън след ново замисляне. – Аз го убих. Така казах на Сабич. И добавих: „Но на вас ви се размина.“ Той ме поглежда и казва: „Разликата е в това, че аз не бях виновен.“
Молто се намеси:
– Така ли ти каза? Говорехте за онова нещо преди двайсет години, нали?
– Точно така. Той каза, че не го е извършил. Гледаше ме в очите.
– Повярва ли му?
Харнасън се замисли, преди да отговори:
– Да, мисля, че му повярвах.
Томи за миг се почувства дезориентиран, но не пропусна основното в този разговор. Харнасън много добре знаеше какво искат да чуят прокурорите, но не смяташе да им го каже. Този човек изглеждаше един от онези редки престъпници, които имат някакви принципи. Абсурд беше да казва истината.
– Друго? – попита Бранд.
Харнасън се опита да се почеше по ухото, но осъзна, че белезниците му пречат да го достигне.
– Попитах го с кого е бил в хотела.
– Отговори ли ти на този въпрос?
– Просто ми обърна гръб. Това беше краят на разговора.
– Не е отрекъл, така ли? – настоя Бранд. – Просто си тръгна?
– Да.
– Нещо друго? Нещо друго да сте си казали?
– Горе-долу това беше всичко.
– Не горе-долу. Искам всичко. Спомняш ли си още нещо?
Харнасън се опита да си припомни. Намръщи се:
– Ами това е малко странно. Когато му казах, че съм убил Рики, той ме попита как се чувства човек, когато отрови някого.
От начина, по който Туули подскочи, пролича, че не е знаел досега. Бранд запази самообладание и дори не потрепна, но седнал до него, Томи усети, че пулсът му се ускори.
– Попитал те е как се чувства човек, когато отрови някого? – повтори Джими.
– Да. Как се чувстваш? Ден след ден? Какво е усещането?
– Защо ще те пита такова нещо?
– Сигурно му е било любопитно. Бяхме стигнали до откровения. Отговорих му: „Вие знаете какво е да убиеш някого“, а той отговори, че не го е извършил.
Бранд накара Харнасън да разкаже това още няколко пъти, опитваше се да изясни последователността на разговора, настояваше за повече подробности. След това двамата прокурори си тръгнаха, като обещаха на Туули да преценят случая и да му се обадят. Не разговаряха, докато не се отдалечиха на една пресечка от затвора. Това беше странен квартал, сградите бяха изрисувани със символите на различни банди, а самите бандити често се навъртаха около затвора, сякаш самото им присъствие успокояваше приятелите им зад решетките. Уличните хулигани сигурно биха потормозили главния прокурор за забавление, ако го познаеха, затова двамата с Бранд бързо отидоха до паркинга зад сградата на Общината. На една спирка някаква дебелана слушаше малък касетофон и играеше аеробика, сам-сама в единайсет посред нощ, сякаш си беше вкъщи, гола пред огледалото.
– Така. Знаеш ли какво си мисля – заговори Бранд.
– Да, знам.
– Мисля си, че главният съдия е издал информацията за делото точно по тази причина. Защото е имал готина млада любовница и вече е обмислял да даде вечен покой на старата си половинка. Защото никой, който се кандидатира за върховния съд, не иска скандално дело за развод в разгара на кампанията, особено след като самият той е вкарал кренвирша в грешната франзела. Затова решава да направи малко проучване, да обмисли различни възможности.
Томи поклати глава. Това звучеше като сценарий за детективски филм. Прекалено очевидно.
– Теорията ти би била добра, ако имахме доказателства, че Барбара е умряла от предозиране на някое лекарство, а не от инфаркт.
– Може би има, но не сме ги намерили – изтъкна Бранд.
Томи го изгледа. Това беше най-сериозната грешка за един прокурор – да се надява на доказателства, които не съществуват. Полицаите и свидетелите можеха да разберат погрешно желанието ти и мечтите ти да се сбъднат. Томи виждаше дъха си във въздуха. Все още не беше настроен за есента и си бе забравил палтото. Студът обаче не беше единственото, което го притесняваше. Все още разсъждаваше над чутото от Харнасън – твърдението на Ръсти, че не е убил Каролин. Томи имаше едно предположение, но то можеше да е проблем за теорията на Бранд. Сабич или беше убиец, или не. Или беше убил и двете жени, или нито една от тях. Това главният прокурор знаеше от личен опит.