– Това за първото убийство още ме тревожи – сподели Томи.
– Сабич е излъгал – заяви Бранд. – Това, че е нарушил закона за едно нещо, не означава, че ще се признае за виновен в убийство. Освен това тази работа може да се провери лесно.
Отново говореше за ДНК теста.
– Още не – отсече Томи. Все още бе твърде рано. – Но я пак ми напомни. Как е успял да се измъкне този откачен?
– Кой откачен? Пълни сме с такива.
– Харнасън. Отровил е приятеля си с арсеник, нали така?
– Да. Но в наши дни тази отрова рядко се използва. И трудно се намира, затова не я изследват при нормалната токсикология.
Томи спря. Бранд направи още една крачка напред.
– Какво мислиш? – попита.
– Сабич е чел делото, нали? Знаел е, че арсеникът не фигурира в стандартните тестове.
– Да, има го е в материалите за обжалването.
„Внимателно – рече си Томи. – Внимателно.“ Това беше минно поле. Той го знаеше и пак се отклоняваше от сигурния път.
– Пълна масспектрометрия на кръвта на Барбара, какво мислиш? – предложи Бранд.
– Говори с токсиколога.
– Пълен анализ, трябва да го направим – настоя Бранд. – Задължително. Странно поведение след смъртта на съпругата. Тайна любовна връзка. Интересувал се е как се чувства човек, когато отрови някого. Това е част от работата ни, шефе. Трябва да го направим.
Звучеше разумно. Томи обаче все още се тревожеше – заради затвора, заради Харнасън, един от ония странни типове, и заради обезпокоителната идея, че отново се е захванал да разобличава Сабич.
С Джим обсъдиха как да изискат масспектрометричното изследване, без да се разчуе. После се разделиха. Томи се качи при колата си на третия етаж в покрития паркинг. В този късен час гаражът беше опасно място, по-опасно от улиците. Преди няколко години тук бяха нападнали един съдия, но все още нямаше охрана. Местата, където през деня имаше паркирани коли, тънеха в мрак и Томи вървеше в прохода по средата. Тази зловеща обстановка обаче събуди нещо в него, една идея, в която сега освен опасността започна да усеща и тръпката.
„Ами ако наистина го е направил? – внезапно си помисли той. – Ако Ръсти наистина я е убил?“
11.
Ръсти, 2 септември 2008 г.
Вътрешният телефон в кабинета ми звъни и когато чувам гласа ѝ, коленете ми се подкосяват. Шест месеца са минали от последната ни среща, когато се отби да обядва със секретарката ми, и една година от деня, в който скъсахме окончателно.
– О – казва, – не очаквах да те намеря. Мислех, че си някъде навън покрай кампанията.
– Разочарована ли си?
Тя се разсмива по характерния си начин, като човек, който черпи с пълни шепи удоволствията на живота.
– Ана се обажда – казва след малко.
– Знам.
Винаги ще позная гласа ѝ, но няма нужда да усложняваме допълнително нещата.
– Трябва да те видя. Днес, ако може.
– Важно ли е?
– За мен, да.
– Добре ли си?
– Да, защо?
– Звучиш малко странно.
– Ще е по-добре, ако се видим лично.
– Къде искаш да се срещнем?
– Де да знам? На някое тихо място. В „Дулсимър“? „Сити Вю“? Или както там го наричат.
Оставям слушалката, но гласът ѝ още звучи в ушите ми. Така и не успях да преживея Ана. Болката. Копнежът. Миналия юли, скоро след посещението ми при Санди Стърн, няколко дни наред бях убеден, че съм готов да се откажа от всичко и да отида да моля Ана пак да ме приеме. Ходих при Дана Ман, стар приятел, който е адвокат по бракоразводни дела на каймака на местното общество. Не смятах да му казвам за Ана, споменах само, че искам да разтрогна брака си и да се консултирам как може да стане с възможно най-малко шум, стига Барбара да е съгласна. Майсторлъкът на Дана обаче е да показва слабите неща във всеки план и след няколко въпроса той ми очертава пълната картина.
– Може би не очакваш политически съвет от мен – каза той, – но ако не искаш скандал в разгара на кампанията, по-добре не прави нищо.
– Нещастен съм. Докато не започнах да излизам с тази жена, не осъзнавах колко съм отчаян. Но сега не съм сигурен, че мога да оставя нещата така, без да направя нищо. Точно поради тази причина преди се чувствах по-добре.
– „Основният белег на отчаянието е това, че не го осъзнаваш“ – цитира Дана.