– Кой го е казал?
– Киркегор. – Дана се изсмя на учуденото ми изражение. Познавам го от университета, а тогава не цитираше велики философи. – Миналата година имах един клиент, професор в университета, та той ме научи. Аналогична ситуация.
– Какво направи той?
– Напусна университета. Ходеше с една от студентките си.
– Какво му струваше това?
– Соленичко му излезе. Университетските власти сериозно го натиснаха. Принудиха го да върне всичките ѝ стипендии. После го изпратиха една година в неплатен отпуск.
– Щастлив ли е въпреки това?
– Засега мисля, че да. Наскоро му се роди дете.
– На нашата възраст?
Не можех да повярвам. Разказът на Дана някак ме убеди, че всичко това е невъзможно. Не можех да искам по такъв начин да излъжа природата. Не ми се мислеше как ще се отрази разводът на Барбара, какво страдание ще ѝ причини. Преди да си тръгна, казах на Дана да не ме чака втори път.
Има обаче тихи нощи, докато Барбара спи, когато се измъчвам от копнеж и угризения. Така и не събрах смелост да изтрия от компютъра си имейлите на Ана. Повечето бяха съобщения къде ще се срещнем следващия път. Пазя ги в отделна папка, озаглавена „Съдебни дела“, която от време на време отварям в притихналата къща, сякаш е ковчеже със съкровище. Не чета самите писма. Би било твърде мъчително, пък и те не съдържат кой знае какво. Вместо това просто гледам колонката с името ѝ до края на страницата, чета датите и заглавията. Повечето са с надслов „Днес“ или „Утре“. Седя потънал в спомени и мечти за един друг живот.
Сега, след обаждането на Ана, мисля за неспокойния ѝ тон. Причината може да е всякаква, дори професионален проблем. Долових обаче напрежение, което може да означава само, че е нещо лично. Какво ще направя, ако каже, че не може да живее, ако не се съберем пак? Как ще постъпя, ако през цялото време се е чувствала, както се чувствам аз? „Дулсимър“ беше мястото на последната ни среща. Щеше ли да го избере, ако причината за срещата не е емоционална? Поглеждам се отстрани, сякаш душата ми се издига и надниква в жадуващото ми сърце. Как може един неосъществен копнеж да бъде единствената смислена емоция в живота ми? Но това е истината. Осъзнавам, че не мога да ѝ откажа, както не можах да я спра, когато приближи лицето си към мен, докато седеше на дивана в кабинета ми. Ако пожелае да скочи в пропастта, ще я последвам. Ще зарежа всичко, което имам. Гледам снимките, подредени на бюрото ми – Нат на различна възраст, Барбара, винаги красива. Няма смисъл да разсъждавам над онова, което се каня да сторя. Възможните ходове са толкова много и толкова сложни, че дори гросмайстор или компютър не биха могли да предвидят всички. Едно нещо обаче ще направя. Ще се опитам най-сетне да си осигуря живота, който искам. И най-накрая ще бъда смел.
12.
Томи, 27 октомври 2008 г.
Патолози, токсиколози – тези типове не бяха като останалите хора. Но какво да очакваш от някого, който е заобиколен от мъртъвци? Томи предполагаше, че част от тръпката е в мисълта, че тях вече ги няма, а ти си още тук. Можеше да ги разбере.
Токсиколожката, която дойде с Бранд, изглеждаше нормално. Нени Страк. Беше червенокосо миньонче, с кафяви очи, около трийсетте и достатъчно привлекателна, за да носи къса пола. Работеше в Медицинския факултет към университета и от време на време изпълняваше поръчки на прокуратурата. Бранд бе отишъл първо при полицейския патолог, за да свършат работата по-бързо, и той веднага прехвърли задачата на Американската медицинска служба, лаборатория от Охайо, която правеше изследванията на половината правозащитни агенции в страната. Томи се опасяваше, че тези действия ще хвърлят искрата, когато пробите от кръвта на Барбара бъдат изискани от моргата, но никой не забеляза.
– Е? – обърна се Молто към двамата.
– Накратко или подробно? – попита Бранд.
– Отначало кратката версия.
Бранд даде знак на Страк, която държеше тънка папка в скута си.
– Кръвната проба от сърцето съдържа смъртоносно количество от антидепресанта фенелзин – каза тя.
Бранд седеше с наведена глава, може би за да скрие усмивката си. Всъщност поводът не беше никак забавен.
– Не е ли умряла от естествена смърт? – попита Томи. Даде си сметка, че гласът му прозвуча твърде остро.
– Не – отговори Страк, – но не е моя работа да давам мнение за причината за смъртта. Симптомите, които са описани – аритмия, възможна реакция на свръхчувствителност – обикновено са характерни за предозиране с този препарат.