Двамата сме учили в един университет и обменихме разни клюки.
– Като малък съм си мислил да стана психиатър – каза той, – защото съм се виждал с твърде много от тях, но винаги съм смятал, че всеки човек е повече или по-малко затворен в себе си, и никога не съм бил убеден, че можеш да вникнеш в истинските мисли на някого. Може би затова започнах да уча философия, но правото е някак си по-престижно.
Това описание ме накара да се засмея. Когато му казах колко се гордее баща му от постиженията му в университета, той ме погледна като извънземна.
– Кой може да знае какво мисли баща ми? – попита след кратко мълчание. – С мен никога не е говорил за тези неща – за учението, за дипломирането, за стажа ми – въпреки че винаги съм вървял по неговите стъпки. Сякаш се бои, че ще изпусне нещо, което не иска да чуя.
Сведох очи към чашата си и попитах:
– Как е сега баща ти?
– Доста объркан заради изборите. Коул го обвинява за онзи Харнасън, който избяга от града, след като татко го пусна под гаранция, и той просто не е на себе си.
Нат повтори някои от съветите, които баща му бе получил от Рей Хорган. Изведнъж спря и попита дали познавам Рей. Погледнах го изненадано, защото отначало си помислих, че се шегува.
– Аз работя при Рей – казах след няколко секунди.
– Какъв съм глупак. – Нат се удари по челото. – Изненадвам се, че не си се виждала с татко в последно време. Той обикновено поддържа връзка с бившите си стажанти, а винаги е говорил за теб, сякаш си най-сладкото нещо след „Поп-тартс“.
– Така ли? Наистина? – Дори сега комплиментът накара сърцето ми да затупти по-силно. – Сигурно защото работя толкова много, че почти не се виждам с хора.
Това ни наведе на дълъг разговор за живота на млад сътрудник в адвокатска кантора. Казах му истината. Става дума или за много съмнителна сделка – човек работи, за да изплаща студентските си заеми или началните вноски за жилището си – или за сляпа надежда, защото си мислиш, че адвокатската професия е нещо много вълнуващо… само да успееш да се добереш до интересното. А аз още не съм стигнала до него.
– Най-големият проблем е – споделих пред Нат, – че без да осъзнаваш, ставаш зависим от парите.
– Като си купиш апартамент? – попита ме той със сладката лека усмивка, която вече няколко пъти бях видяла.
– Да. Или като вземеш под наем хубаво жилище само за себе си.
И двамата се засмяхме, но скоро вече нямаше какво повече да си кажем. Когато влязохме, аз го попитах с какво друго би могъл да се занимава.
– Като студент работих в гимназията в Ниъринг – отвърна той. – Мога да се върна там. Много искам да преподавам право, но за да те вземат на някое свястно място, трябва да имаш публикации. Имам една статия, но трябват още. Тази години смятах да напиша обзор за правните аспекти на невробиологията, но скъсах с приятелката си точно преди да го завърша и все още съм толкова разстроен, че не мога да се концентрирам върху писането, когато се прибера вкъщи. Може да го довърша догодина, докато преподавам в гимназията.
– Съжалявам, че така е станало.
– О, разбирам, че така беше най-добре за мен, но още ми е трудно да го приема. До вчера си бил част от нечий живот, а в един момент трябва да ѝ върнеш ключа и дори кучето ѝ вече не иска да се изпикае върху крака ти.
Разсмях се силно, макар че много добре съзнавах колко тъга има в тази история.
– И аз съм минала през това – въздъхнах след малко. – Всъщност и сега съм в такъв период.
Не можех да го погледна в очите, затова тръгнах към вратата.
– Всъщност обикновено не съм толкова приказлив – отбеляза той, когато застана на прага. – Сигурно те чувствам по-близка, отколкото осъзнавам.
Нямах представа какво да отговоря на такава странна забележка, затова постояхме мълчаливо още няколко секунди. След като го изпратих, сърцето ми туптеше силно, сякаш щеше да се пръсне. Нат бе възкресил спомените за баща му. След като скъсахме с Ръсти, се опитвах да не мисля за него, но когато все пак се сетех, изпитвах ужасно самосъжаление – че съм била толкова луда, слаба и глупава, че да искам нещо, което очевидно не бих могла да имам. Денис, психиатърът, при когото ходя, нарича любовта „единственото законно прието психично заболяване“. Мисля обаче, че точно затова тя е толкова прекрасна, а също и опасна – защото те прави толкова различен. Според някои от книгите, които чета, любовта е всъщност стремеж към промяна. Все още не съм много убедена в това.
След два часа получих имейл от Нат. Пишеше, че е взел решение, а именно, че няма да наеме апартамента.