След като си поговорихме, осъзнах, че трябва да съм луд, ако си мисля, че мога да работя в адвокатска кантора. Ще изпратя съобщения на всички нови стажанти, които все още търсят жилище, и ще им разкажа колко страхотна е квартирата и на каква смешна цена, че направо е престъпление да плащаш толкова нисък наем.
Искам също да ти се извиня, че се държах като някакъв психар, излязъл от лудницата, и ти бърборих само за психиатрите си, но беше страхотно да си поприказваме. Мислех си, че можем да се видим пак на кафе след някоя и друга седмица, за да ти разкажа как върви моето търсене на работа.
Другото, което ми се стори забавно, като разсъждавах за разговора ни, бе, че и двамата се питаме какво мисли татко. Толкова е загадъчен моят баща!
До скоро.
Прочетох имейла няколко пъти, особено в частта за кафето. „Дали този младеж не се опитва да те сваля?“ – запитах се. Около половин час мислих, докато съчиня подходящ отговор.
Нат…
Напълно те разбирам. И много ти благодаря за помощта. Стискай ми палци.
Освен това изобщо не мисля, че приличаш на „психар, излязъл от лудницата“. Аз самата започнах психотерапия преди година след едно доста тежко скъсване и оттогава понякога имам чувството, че допреди тази връзка не съм живяла истински. Все още малко се смущавам от това – както защото имам нужда от такова изживяване, така и защото много ми харесва. Но това може би е единственото време, което отделям на себе си тия дни. Не обичам да излизам на кафе, защото винаги успявам да разваля нещата, но не се притеснявай да ми пишеш от време на време, за да ме държиш в течение как върви при теб.
Щом натиснах бутона за изпращане, ме осени една истина, която рядко приемам – чувствам се самотна. Направила съм толкова много промени през последното десетилетие, че загубих връзка с повечето си приятели, особено сега, когато повечето имат семейство и деца. Радвам се за тях, но те вече са улегнали хора и не се интересуват много от околния свят. Не можеш да изливаш душата си пред някого, когато не срещаш съпричастност. Имам приятелки, които още не са омъжени, но в деветдесет процента от случаите разговорите ни започват да се въртят около мъже, което точно сега не ми понася много. През годината и няколкото месеца, докато се опитвах да преживея раздялата с Ръсти, аз се изолирах в работата си. Повечето вечери през уикенда прекарвам пред телевизора и чиния диетичен полуфабрикат.
И така, десетина дни след срещата с Нат ми се обади младеж на име Мика Корфинг. Караше стаж при съдия Томпкинс, получил имейла на Нат и само въз основа на неговата препоръка нае апартамента. Когато писах на Нат да му благодаря, той ми отговори със следното писмо:
ОТ: NatchReally@clearcast.net
ДО: AnnaC402@gmail.com
Изпратено: петък, 25.07.2008, 16:20
Супер!!! Е, щом искаш да ми благодариш, можеш да го направиш, като дойдеш да обядваме заедно. Какво ще кажеш за утре? Не е необходимо да е в някакво специално заведение, защото освен костюмите ми май нямам нито една дреха без дупки.
ОТ: AnnaC402@gmail.com
ДО: NatchReally@clearcast.net
Изпратено: петък, 25.07.2008, 16:34
Съжалявам, Нат. Нали ти казах. Работа, работа, работа. Цял ден ще бъда в офиса. Хайде да го отложим.
ОТ: NatchReally@clearcast.net
ДО: AnnaC402@gmail.com
Изпратено: петък, 25.07.2008, 16:40
Имам малко работа в съда. Можем да се срещнем около твоята кантора.
ОТ: AnnaC402@gmail.com
ДО: NatchReally@clearcast.net
Изпратено: петък, 25.07.2008, 17:06
Трябва да пиша чернова за изложение. Ще бъда прекалено нервна и няма да съм приятна компания. Хайде някой друг път.
ОТ: NatchReally@clearcast.net
ДО: AnnaC402@gmail.com
Изпратено: петък, 25.07.2008, 17:18
Хайде! Събота е! Не забравяй, че аз ти намерих наемател! (Така да се каже.)
Започвах да се чувствам като неблагодарница, затова приех да се видим съвсем за малко в „Уолис“. Осъзнавах, че трябва да направя всичко, за да го охладя. Когато излизах за срещата в събота, помолих Митра Билингс, нашата секретарка, която щеше да напише черновата на изложението вместо мен, да се обади след двайсет минути и да се престори, че някой от партньорите иска да ме види.
„Уолис“ е закусвалня на самообслужване с няколко маси. През седмицата е претъпкано. Клиентите и служителите крещят с цяло гърло, ръждясалото прозорче на шублера дрънчи като пневматичен чук, а Уоли, емигрант някъде от района източно от Париж, не спира да крещи на хората на опашката: „Затфори врата, затфори врата!“ В събота обаче човек може да чуе дори отегчения глас на касиера: „Следващият!“ Нат вече беше там. На масата имаше две кафета, едното със сметана и две пакетчета захар отстрани, както имам навика да го пия – добър ход. Мобилният му телефон също беше на масата и аз го попитах дали очаква обаждане.