– Рано е.
Бранд погледна часовника си. Трябваше да се връща в съда. Изправи се.
– Няма да се откажа, шефе!
Томи се изсмя:
– О, не съм си го и помислял.
15.
Ана, 2 септември 2008 г.
След като бракът ми се провали и се преместих при Дийд, един въпрос започна да ме измъчва. Лежах по цял час сутрин и се питах: „Била ли съм изобщо влюбена в Пол?“ Мислех си, че го обичам, но вече се съмнявах. Но как бих могла да допусна такава жестока грешка? Как бих могла да разбера истината?
След всеки следващ мъж, след всяка следваща връзка тези въпроси отново ме мъчеха и ме оставяха с чувството, че нещо ми липсва. Някои мъже ме пленяваха, други – Ръсти най-много от всички – направо ме обсебваха, възбуждаха у мен мъчителен копнеж. Но възможно ли беше нещо толкова измъчено да се превърне в истинска любов? Можеше ли да доведе до това? Чаках деня, в който ще разбера, че наистина съм влюбена, както някои хора чакат Второто пришествие.
През първите седмици на август бях в постоянно мрачно настроение, но не исках да допусна, че може да е заради Нат. След време признах пред себе си, че страдам по него, или по-точно, за шанса, който бях видяла в него, възможността да имам нещо различно, което и за двама ни изглеждаше ново и полезно. Тази мисъл ме шокира повече, отколкото бях очаквала. Събуди у мен много неподозирани емоции към Ръсти, най-вече гняв. Късно нощем имаше моменти, когато не разбирах собствените си разсъждения. Какво табу нарушавах, чии чувства се опитвах да щадя? Ако бащата не ме искаше, защо да не ходя със сина? Нямаше ли така да е по-добре за всички? Когато отново се замислех за това на заранта, имах чувството, че всичко, което съм постигнала през последните петнайсет месеца, се срива под мен.
Все пак ми се струваше, че съм на път да преодолея болката. Като че ли вече бях изпратила и това разочарование в килера при другите. И така до тази сутрин, когато отидох във върховния съд да помагам на Майлс Крицлър в едно безсмислено обжалване на важен клиент. Майлс представяше устните си аргументи според правилата, но съдиите не бяха доволни, че им губи времето. Седяха и гледаха с онова отегчено изражение, сякаш казваха: „Хайде, свършвай най-после.“ Червената му лампичка щеше да светне всеки момент. Точно тогава някой се промъкна покрай нас и подаде някакъв документи на съдия Гуинари. Погледнах и кого да видя? Нат вече се обръщаше към мен, толкова строен, чаровен и невъзможно красив, с тези тъжни морскосини очи. Уплаших се, че горкият младеж ще заплаче, и ако го стореше, щях да се разрева и аз.
Когато се върнах в кантората, на телефонния секретар ме чакаше съобщение от него:
– Когато си тръгна от работа около шест, отивам направо пред апартамента ти. Ще позвъня и ако не си вкъщи, ще седя пред вратата, докато се прибереш. Затова, ако пак решиш да потискаш чувствата си и не желаеш да се видиш с мен, по-добре иди да спиш у някоя приятелка, защото ще те чакам цяла нощ. Този път ще трябва да ми кажеш „не“ в очите. И ако наистина те познавам толкова, колкото си мисля, това няма да стане.
В този момент разбрах, че въпреки колебанието и нежеланието, въпреки че постоянно си повтарях: „Не, това е лудост“, въпреки предупрежденията за неизбежна опасност, въпреки всичко това, моето сърце през цялото време е имало свой план и сега трябваше да го изпълня. Както се казва в песента, готова съм на всичко за любов. Това беше по-силна и по-дълбока истина за мен от всички предупреждения и поуки, с които толкова се стараех да се съобразявам. Винаги съм го съзнавала.
Последните няколко месеца, през които живях у Дийд, излизах с един полицай на име Ланс Корли, посещаващ същия вечерен курс по икономика, на който ходех, за да завърша колежа. Беше сладур, едър и красив мъж, и когато идваше, отделяше голямо внимание на Джеси. Той също имаше дъщеря, с която не се виждаше много често. Забелязах, че Дийд си падна по него още от самото начало и с времето това започна да се задълбочава. Беше ми абсолютно ясна. По няколко пъти на ден ме питаше кога го очаквам да дойде. В крайна сметка Ланс реши да пробва да се събере отново с бившата си съпруга, най-вече защото Джеси го беше накарала да осъзнае колко му липсва собствената му дъщеря.
Когато обясних всичко това на Дийд, тя ме обвини, че лъжа и че нарочно не каня Ланс в апартамента, защото не искам да се влюби в нея. Положението стана толкова лошо, че накрая помолих Ланс да се обади и да обясни всичко. Оказа се голяма грешка. Това, че Ланс научи за чувствата ѝ, я унизи и я вбеси.