Последната сутрин, която прекарах в апартамента ѝ, се събудих в шест часа и видях Дийд, застанала до леглото ми с ножица в ръце, насочена към мен. Изглеждаше съсипана, цялата се тресеше, сякаш в гърдите ѝ имаше мотор, лицето ѝ бе подпухнало от плач, носът ѝ течеше. Скочих от леглото и закрещях. Ударих я, наругах я и взех ножицата. Тя се свлече в ъгъла на стаята като купчина мръсни дрехи.
Сега изслушах гласовото съобщение на Нат още няколко пъти, после взех телефона и позвъних на Ръсти. Помолих го да се видим да поговорим, макар че нямах представа какво ще му кажа. Любовта обаче ни кара да правим безумни неща. Имам една приятелка, която се разведе и се омъжи за брата на бившия си съпруг. Чувала съм за един адвокат от Манхатън, старши партньор в кантората, където работел, който на петдесет години се влюбил в едно от куриерчетата на фирмата. Сменил си пола, за да могат да бъдат заедно, и това дори проработило за известно време. Любовта е всемогъща. Тя следва свои закони, има своя реалност. Когато любовта се намеси, предпазливостта и здравият разум остават на заден план. Ако обичаш някого достатъчно силно, осъзнаваш, че той е човекът в живота ти, и се опитваш да го спечелиш.
През онзи последен ден у Дийд, докато събирах багажа си, тя не спря да плаче и да ме уверява:
– Нямаше да го направя. Нямаше да го направя. Само се опитвах да си представя как ще се почувствам, но нямаше да го направя.
Повтори го хиляда пъти и накрая съвсем ми писна. Затворих последния си сак и го преметнах на гърба си.
– Точно това ти беше грешката.
Това бяха последните думи, които ѝ казах.
16.
Ръсти, 2 септември 2008 г.
Когато пристигам в „Дулсимър“, Ана вече е там. Нервно поклаща една висока чаша, пълна с газирана течност, но пак е много красива. Частната адвокатска практика ѝ е помогнала да поддържа по-добра фигура, да си направи по-хубава прическа и да си купи по-елегантни дрехи. Сядам до нея.
– Подстригала ли си се?
– Така свършвам по-бързо с тоалета си. Имам повече време за работа. – Засмива се. – Изповедта на една скъпо платена робиня.
– Много ти отива.
Комплиментът ми я накарва да замълчи за секунда.
– Благодаря – отговаря след малко.
– Какво пиеш?
– Газирана вода. Имам още малко работа в кантората.
Сърцето ми се свива: ще се върне на работа. Не казвам нищо. Тя премества чантичката си на свободното място между нас.
– Ръсти, не знам как да ти го кажа. Затова може би да давам направо. Ще се опитам да ти обясня. Аз излизам с Нат. Тоест още не съм започнала, но ще го направя. Днес имаме среща. Не знам какво ще излезе, но нещата вече са сериозни. Доста сериозни.
– С моя Нат ли? – изпелтечвам. За момент всичко вътре в мен сякаш изтръпва. После ме обхваща гняв. Изпълва сърцето ми. – Това е лудост.
Зелените очи на Ана се насълзяват.
– Ръсти, не мога да ти опиша колко се опитвах да го избягна.
– Ох, за бога! Какво ще ми кажеш сега? Че е съдба? Че така било писано? Ти си голям човек. Можеш сама да избираш.
– Ръсти, мисля, че го обичам. И той е влюбен в мен.
– Боже мой!
Ана се разплаква, допира студената чаша до бузата си.
– Виж какво, Ана, знам, че искаш да ми го върнеш. Знам, че си разочарована от мен. Знам, че както на война, в любовта всичко е позволено. Чувал съм всякакви глупости в този дух. Но това е невъзможно. Трябва да спреш.
– О, Ръсти – изхлипва тя. – Ръсти, аз направих всичко, както трябва. Бях толкова добра. Искам да ме разбереш. Направих всичко, за да не допусна това да се случи.
Искам да помисля. Но мащабите на това са невъобразими. Ръцете ми треперят от гняв.
– Той знае ли за нас?
– Разбира се, че не. Никога няма да узнае. Никога. Ръсти, знам, че е безумно, знам, че е трудно, но трябва да опитам. Наистина трябва. Не знам дали ще се справя, не знам дали ще го приемеш, но трябва да опитам. Знам, че трябва.
Отдръпвам се назад. Все още ми е трудно да дишам.
– Знаеш ли колко пъти те желаех и се спирах? Насилвах се да спра. А сега какво? Ще трябва да те гледам как се разхождаш в къщата ми. Това е извратено. Как можа да ми го причиниш? Да го причиниш на него? Боже мой!
– Ръсти, ти не ме искаш.
– Не ми казвай какво искам аз. – Толкова съм ядосан, че ми иде да я ударя. – Знам какво си намислила, Ана. Не ми се прави на невинна. Притискаш ме по най-подлия начин. Какъв избор ми оставяш? Да се отърва от Барбара сега, в този момент. Това ли искаш? Да се освободя от нея, иначе напълно ще унищожиш семейството ми?