– Ръсти, не. Не става дума за теб. Става дума за него. Това искам да ти обясня. Правя го заради него. Ръсти, Ръсти… – Тя замълчава за момент. – Ръсти, никога досега не съм се чувствала така… не съм се чувствала така с никого. Добре, може да съм луда. Защото без това между нас нямаше да се случи. Но сега е различно, Ръсти. Наистина. Ръсти, моля те, остави ни да бъдем щастливи.
– Иди си го начукай! Ти си луда, Ана. Изобщо не знаеш какво искам аз. Не знаеш какво искаш ти. Да, наистина си луда.
Хвърлям няколко банкноти на масата и чувам отчаяния ѝ зов зад гърба си, когато изскачам от хотела. Крача гневно по улицата, обхванат от най-старата, най-примитивна ярост. Минавам няколко пресечки. Сетне изведнъж спирам.
Защото едно е ясно. Колкото и да съм ядосан, трябва да направя нещо. Трябва. Не знам какво. Ще мисля, ще мисля и пак нищо няма да е наред. Трябва да направя нещо. Но какво? Мистерията е необятна, колкото самия Бог.
Какво да направя?
17.
Нат, 2 септември 2008 г.
Всички ние минаваме през живота като хора, пътуващи с колите си по магистрала. Всеки е затворен в своето пространство и отива към своята цел, слуша музика, каквато харесва, или любимата си радиостанция, говори по телефона или просто се опитва да не се пречка на другите. Но от време на време човек е готов да спре и да качи някой пътник. Защо ли?
Все още не знам кога точно хлътнах по Ана. Хареса ми още щом я срещнах за първи път, докато работеше при татко, но тогава ходех с Кат, а когато скъсах с нея, мама започна да досажда, като на два-три пъти попита дали Ана е прекалено възрастна за мен. Това ме отблъсна окончателно. После един летен ден видях името на Ана в обявата за апартамента ѝ и си казах: „Защо пък да не проверя?“ Докато седяхме на балкона, с удивление установих колко е страхотна, умна и красива, забавна и съблазнителна. Отначало чувствата ни не бяха взаимни.
Пробвах дали ще излезе нещо. И тя каза „не“. Любезно и внимателно. Но „не“.
Оттогава мина около месец. Сега съм на работа и още съм объркан заради Ана. Все пак не съм чак толкова объркан, защото няма как да бъда по-объркан от това, което бях първите две седмици. Когато работата се обърка, мога да стигна до положение, от което просто няма измъкване. Попадам в дупка и оставам там. Самонавивам се. Тъпча на едно място. И плача. Абсолютно неприсъщо за един мъж. Ставам от бюрото си в съда, отивам в тоалетната, затварям се в някоя кабинка и плача. Така около четири пъти на ден. После си поставям ограничение. Един път сутрин и един следобед. После – само веднъж в работно време. И веднъж вкъщи. Не знам защо, но сега изглеждаше по-зле, отколкото след скъсването ми с Палома и Кат. Съзнавах, че възприемам тази авантюра като Идеалната връзка само защото не се осъществи. Това е един платоничен идеал. Влюбен съм до уши, макар да знам, че е повече в идеята за любовта, отколкото в нещо друго. Но може би точно затова е по-лошо. Реално или не. Надеждата е нещо удивително. Тя е може би най-важното нещо в живота. С надежда можеш да продължиш напред. Без нея си загубен.
Все в това настроение, влизам в съдебната зала, за да занеса едно становище, което стажантът, работещ по делото, Макс Хандли, забрави в кабинета на съдията. И я виждам там. В продължение на цял месец по няколко пъти на ден ми се привижда на улицата, но това е само за момент, преди да си дам сметка: „Не, не е тя, не.“ Сега обаче, въпреки че я виждам в гръб, въпреки че си е променила прическата, въпреки че не виждам лицето ѝ, аз съм сигурен, че това е Ана. Седи на скамейката на защитата и води записки с бясна скорост, докато един старши партньор от кантората ѝ произнася пледоария, която, за да бъдем честни, отегчава до смърт върховните съдии. Когато я виждам, се заковавам на място толкова рязко, че половината съдии на подиума, копнеещи за нещо, което да ги разсее, се втренчват в мен. Възбуждам се!
Промъквам се до съдия Гуинари и му подавам становището. Опитвам се да измисля как да се измъкна, без да повторя същото глупаво изпълнение. С поглед напред, изпънати рамене. Само че, разбира се, аз съм толкова сломен и закопнял, че не мога да се сдържа да не погледна пак. И тогава, когато се обръщам, виждам, слава на Бога – виждам, да, има Бог и аз винаги съм вярвал в него – че ме е забелязала. Адвокатът каканиже монотонно. Но Ана е спряла да пише. Не прави нищо, само ме гледа. Не мига. Не може да отмести очи. И аз виждам всичко – то е там, в този поглед. Тя е изгаряла през цялото време, точно както и аз. И е готова да се предаде. Каквато и да беше причината да ми откаже, вече не може да каже „не“. Тя се предава. Отдава. На любовта. Като във филмите! Като във филмите от четирийсетте! Това е предопределеност. Съдба. Карма.