Измъквам се от залата, качвам се в кабинета и се обаждам от мобилния си. Оставям ѝ гласово съобщение, в което казвам, че след работа ще отида направо пред тях и ще седя там цяла нощ, ако трябва, докато дойде и ми каже в очите какво иска.
Така и правя.
Когато тя се прибира, седя на единственото стъпало пред блока ѝ. Наистина бях готов да седя цяла нощ, но всъщност не са минали и петнайсет минути. Тя сяда до мен и поставя ръка върху моята, обляга глава на рамото ми и заплаква, и двамата плачем. После влизаме. Толкова е просто. Можете да вярвате на един бивш студент по философия. Ето това е нещото, което всяко човешко същество копнее да каже: „Това е най-щастливият момент в живота ми.“
18.
Томи, 31 октомври 2008 г.
В „Макграт Хол“ се помещава главното управление на полицията от 1921 година насам. Масивната сграда от червен пясъчник прилича на средновековна крепост, с каменни арки, масивни дъбови порти и назъбени бойници на покрива.
Бранд, все още в съда, беше изпратил съобщение да го чака в дванайсет и половина пред сградата на прокуратурата. Мерцедесът отби до тротоара и отново потегли, толкова бързо, че отстрани изглеждаше като бягство след обир. Бранд караше на зигзаг между другите коли, сякаш го преследваха. Томи получи обаждане от ФБР и докато говореше, Бранд мина през главния портал и паркира зад централата на полицията.
– Какво правим тук? – попита Томи.
– Не знам. Не съм сигурен, но в деня, когато Ръсти се е обадил да съобщи за смъртта на Барбара, ченгетата от Ниъринг са изсипали шишенцата от аптечката ѝ в найлонов плик, вместо да направят инвентаризация на място.
Затова в сряда накарах Рори да ги прати тук да видим дали Дикърман ще намери нещо интересно.
– Браво. Добра идея.
– Идеята беше на Рори.
– Това не я прави по-малко добра. Какво е открила?
– Много трудни въпроси задаваш. Мо ми изпрати съобщение, че има интересни резултати. Не би казал „интересни“, ако нямаше нищо, но не разбрах какво точно, защото цял ден бях в съда. Не исках да остава нищо на хартия. Оттук информацията щеше да изтече за половин минута.
– Също разумна идея – отбеляза Молто.
Бранд обясни, че е трябвало да дойдат в полицейската централа, защото Мо е претърпял операция на тазобедрената става миналата седмица и не можел да излиза. Джим беше сметнал, че ще е най-добре и Томи да присъства, за да зададе каквито въпроси му хрумнат. Тази идея също беше добра.
Завариха една от асистентките на Мо да държи отворена вратата на един авариен изход в подземието. Носеше хартиена магьосническа шапка и проскубана черна перука.
– Магия или лакомство? – попита тя.
– Да, да – измърмори Бранд. – Само за това си мислех.
Тримата навлязоха по тъмните коридори в царството на Мо Дикърман. Мо, известен още с прякора Бога на отпечатъците, беше на седемдесет и две, най-възрастният служител в Обединената полицейска служба на окръг Киндъл и без съмнение най-уважаваният. Той бе най-добрият експерт по пръстови отпечатъци в Средния запад, автор на авторитетни монографии за няколко метода, и често изнасяше лекции в полицейски училища по целия свят. Сега, след като криминалистиката бе станала хит по телевизията, ден не минаваше, без Мо, ококорен зад големите си очила с черни рамки, да се появи в някое полицейско шоу. В управление, раздирано, както в повечето градски полицейски служби, от интриги и нерядко от скандали, Мо беше може би единственият символ на непоклатим авторитет.
Не се минаваше и без конфликти. Прякорът „Бог на отпечатъците“ не изразяваше само възхищение. Мо гледаше на своето мнение като на свещено писание и не търпеше никаква намеса, докато говореше. Ако някой допуснеше грешката да го прекъсне, той просто го изчакваше да се изкаже, след което започваше от самото начало. Беше труден свидетел в съдебната зала, където отказваше да приеме дори очевидни заключения. Началството никак не го обичаше, защото си бе издействал сегашното си професионално положение със заплахи, че ще напусне, ако лабораторията в подземието на „Макграт Хол“ не бъде екипирана с последната научна апаратура – пари, които иначе можеха да се изхарчат за бронирани жилетки и добавки за извънреден труд.
Мо докуцука на патерици, за да посрещне гостите.
– Готов ли си за туист? – попита го Бранд.
Едрият нюйоркчанин, в чиято буйна коса едва сега започваха да личат повече бели косми, се приведе и направи няколко движения наляво и надясно. Бранд му благодари, че е откликнал на молбата им, и Дикърман ги поведе през лабораторията, мрачно помещение, разделено на работни кабинки, задръстени с купища кашони, между които се открояваха няколко свободни места със скъпоценните апарати на Мо.