Выбрать главу

Мисълта за упадъка ме кара да се страхувам за бъдещето и особено за кампанията ми за върховния съд. След дванайсет месеца, когато положа клетва, ще съм достигнал на върха, до който може да ме изведе амбицията. Знам, че пак ще има едно натрапчиво вътрешно гласче, което ще нашепва: „Не е достатъчно. Още не.“ Толкова съм направил, толкова съм постигнал. Но дълбоко в душата си пак няма да намеря онова щастие, което вече шест десетилетия ми убягва.

2.

Томи Молто, 30 септември 2008 г.

Томасино Молто Трети, главен прокурор на окръг Киндъл, седеше зад бюрото си – голямо и масивно като кадилак от шейсетте, и се чудеше колко се е променил, когато главният му заместник Джим Бранд почука леко на вратата.

– Тежки мисли, а? – попита Бранд.

Томи се усмихна. Опита се да прикрие чувствата си, което за прям човек като него изискваше голямо усилие. Въпросът колко много се е променил през последните две години се натрапваше в мислите му като капки от пробит покрив. Говореше се, че в него била настъпила драстична промяна, хората се шегуваха, че криел дух във вълшебна лампа. Вече във втория си мандат като главен прокурор, Томи се беше научил да разпознава ласкателствата. Питаше се колко може да се промени един човек. Дали наистина е станал друг? Или просто сега се проявява истинската му същност?

– Обади се едно ченге от Ниъринг – каза помощникът му, след като влезе. – Намерили са Барбара Сабич мъртва в леглото ѝ. Става дума за съпругата на главния съдия.

Томи обичаше Джим Бранд. Той беше добър юрист и предан служител, каквито рядко се срещаха в днешно време. Въпреки това Молто не искаше да признае, че има специален интерес към Ръсти Сабич. А че имаше, това беше очевидно. Двайсет години след като неуспешно бе водил обвинението срещу него за убийството на тяхна колежка, Молто още потръпваше, когато чуеше името на главния съдия, сякаш през тялото му преминаваше електрически ток. Той обаче не приемаше намеците, че изпитва неприязън срещу Сабич. Личната вражда бе признак на непочтен човек, който не може да приеме истината, особено горчивата истина. Томи не мразеше Ръсти Сабич. Всеки съдебен процес бе като бой с кучета, а Ръсти и неговото куче бяха победили.

– Е? – попита Томи. – Ще изпратим ли цветя от името на службата?

Бранд – висок и як, със снежнобяла колосана риза – се усмихна, показвайки два реда съвършени зъби. Обаче Томи говореше искрено. Винаги се получаваше така – воден от вътрешната си логика, толкова ясна и непогрешима, той казваше нещо, което другите вземаха за сарказъм.

– Не. Има нещо странно – отговори Бранд. – Точно затова се обади лейтенантът. Не може да си обясни случилото се. Жената ритва камбаната, а съпругът дори не се обажда на 911. Сякаш някой му е дал правомощия на съдебен лекар.

Томи даде знак на заместника си за повече подробности. Според Бранд в продължение на близо двайсет и четири часа съдията не бил уведомил никого, дори сина си. Вместо това подредил покойницата като погребален агент, сякаш поклонението пред тленните ѝ останки ще се извърши в самата спалня. Сабич обяснявал поведението си с шока и скръбта. Искал всичко да бъде идеално, преди да съобщи новината на когото и да било. Томи бе склонен да го разбере. Преди двайсет и два месеца, на петдесет и седем годишна възраст, след цял живот, в който несподеленият копнеж му се беше струвал естествен като дишането, той се бе влюбил в Доминга Кортина, стеснителна, но красива съдебна администраторка. Любовта не беше нещо ново за Томи. През целия му живот на всеки две-три години някъде – в службата, в черквата, в блока му – се появяваше някоя жена, която предизвикваше у него възхищение и желание, преминаващи през него като влакова композиция. Както винаги интересът бе само от едната страна и това, че Доминга извръщаше очи винаги когато Томи се появеше наблизо, изглеждаше съвсем обяснимо, предвид факта, че тя бе едва на трийсет и една. Една от приятелките ѝ обаче беше забелязала страстните му погледи и му прошепна, че трябва да я покани да излязат. Девет седмици по-късно се ожениха. Единайсет месеца след това се роди Томазо. Ако Доминга умреше, цялата земя щеше да се свие като гаснеща звезда, цялата материя щеше да се събере в един атом. Томи мислеше, че за него нещата са фундаментално различни в едно отношение: той бе изпитал огромно щастие след дълго чакане и на възраст, когато повечето хора, които са черпили с пълни шепи от радостите на живота, вече са изгубили надежда, че ще получат още.