Той спря пред любимата си играчка за момента – вакуумен изпарител на метални частици. Шефовете му се дърпаха няколко години, преди да му го купят, защото се страхуваха как ще обяснят на общинския съвет и обществеността за какво им е притрябвала машина, която проявява пръстови отпечатъци, като буквално ги позлатява.
Когато Томи беше редови прокурор, пръстовите отпечатъци бяха просто следи от пот, които се проявяваха с нинхидрин и други прахчета. Ако отпечатъкът засъхнеше, вече нямаше начин да се снеме. През осемдесетте години обаче специалистите като Мо бяха измислили начин да уловят аминокиселините, оставени от кожата на заподозрения. В последно време, ако експертите успееха да проявят пръстов отпечатък, много често можеха да извлекат от него и ДНК.
Металният изпарител на Мо представляваше хоризонтална стоманена камера с размери метър на шейсет сантиметра. Всичко, което се намираше вътре, струваше цяло състояние – изпарителни панички от молибден; система от ротационни и дифузионни помпи, които създаваха вакуум за по-малко от две минути; замразяващ криосушител, ускоряващ отстраняването на излишната влага; и компютър, който управляваше целия процес.
След като обектът на изследване бъде поставен в камерата, в изпитателните панички се слагаха няколко милиграма злато. Помпите образуваха вакуум, златните частички се изпаряваха в силното течение, преминаващо през паничките, и се отлагаха върху отпечатъка. След това се изпаряваше цинк, който благодарение на химическите си свойства се отлагаше в браздите между отпечатъците от кожните гънки на пръстите. Прецизните снимки от получените в резултат златни отпечатъци винаги смайваха съдебните заседатели.
Мо, типично за него, настоя да обясни процеса от самото начало, макар че Томи и Бранд бяха слушали тази песен вече няколко пъти. Вчера Дикърман беше сложил в камерата шишенцето с фенелзин, което Ръсти бе взел от аптеката. Беше получил четири ясни отпечатъка, един отгоре и три отдолу. Черното пластмасово шишенце, сега покрито със злато, беше в запечатано найлоново пликче на една масичка до апарата.
– От кого са? – попита Томи.
Мо вдигна предупредително пръст. Щеше да отговори, когато му дойде времето.
– Сравнихме ги с отпечатъците на покойната. Не без проблеми, разбира се. Говоря с хората на патолога от двайсет години, но те продължават да вземат отпечатъците на труповете, сякаш бършат прах. Не топват пръстите върху хартията, а ги влачат. – Дикърман показа десетте картончета, които лаборантите бяха подготвили при аутопсията. – Нямам нищо свястно от средния пръст и кутрето на дясната ръка.
Мо посочи размазаните мастилени следи и разочаровано поклати глава.
– Както и да е, мога категорично да твърдя, че четирите отпечатъка върху шишенцето не са оставени от никой от осемте пръста на госпожа Сабич, на които имам ясни снимки.
– Значи все пак може да са от Барбара? – намеси се Бранд.
– Този тук не – отговори Мо, като посочи най-големия отпечатък на долната снимка, – защото очевидно е от палец. Но при първоначалния анализ нямаше как да определя със сигурност дали останалите не са от средния пръст или дори кутрето на Барбара.
– А сега? – попита Томи.
Бранд се дръпна зад Дикърман, погледна шефа си и завъртя очи. Нямаха шанс да съкратят лекцията на Мо.
– Следващата стъпка бе да проверя дали мога да открия от кого са отпечатъците. Предположих, че имате подозрения, но Джим и Рори не искаха да споменават имена. Затова пуснах отпечатъците през АФИС – продължи Мо, имайки предвид автоматизираната компютърна система, съдържаща данни за всички отпечатъци, снети в страната през последните няколко десетилетия. – И получих съвпадения за два от тях.
Мо показа две снимки. Първата съдържаше пръстовите отпечатъци, които Ръсти Сабич бе дал при, постъпването си на работа в прокуратурата преди двайсет и пет години. Втората беше с отпечатъците, взети при изправянето му на съд.
– И четирите отпечатъка върху шишенцето са негови – обяви Мо, като докосна снимките, сякаш бяха свещени реликви. – Винаги съм харесвал Ръсти – добави, сякаш говореше за покойник.
Джим се усмихна самодоволно. Знаеше си от самото начало. Томи официално трябваше да му го признае.
– Откъде сме сигурни, че Сабич просто не е извадил шишенцето от плика, за да го подаде на жена си? – попита главният прокурор.
Бранд веднага му отговори. Беше взел документите, които Рори донесе миналия ден в съдебната зала.