Междувременно реших да стоя далеч от Ръсти, което не е толкова лесно, колкото се надявах. Барбара се обажда на Нат всеки ден. Той обикновено вдига телефона и се старае да не ѝ издава много. Разговорите им обикновено са кратки и банални – специални оферти в местния супермаркет, новини за семейството и кампанията, въпроси как върви търсенето на работа и жилище. Последното означава, че рано или късно ще трябва да ѝ каже за мен. Обясни ми, че нямало как да се избегне, защото майка му още се надявала, че той ще се върне вкъщи. Въпреки това го помолих да почака.
– Защо?
– Бога ми, Нат, не ти ли се струва твърде прибързано да ѝ казваш, че сме гаджета и живеем заедно? Ще прозвучи безумно. Защото не ѝ кажеш, че имаш съквартирант?
– Познаваш майка ми. „Кой е този съквартирант? Какво работи? От какво семейство е? Какво е завършил? Каква музика слуша? Има ли си приятелка?“ Няма да ми се размине толкова лесно.
Накрая се съгласих да ѝ каже. Настоях да съм близо до него, за да чуя целия разговор, но когато той призна, че се чувства като „влюбено зомби“, зарових главата си под една от възглавниците на дивана, за да не се разсмея.
– Възхитена е – каза, след като затвори. – Страшно се зарадва. Иска да отидем на вечеря.
– О, не! Моля те, Нат.
По намръщеното му лице пролича, че нежеланието ми да се видя с техните започва да му се струва подозрително.
– Нали ги познаваш.
– Ще бъде неловко, Нат. Сега, след като се виждаме толкова отскоро. Не мислиш ли, че преди това трябва да се виждаме с по-нормални хора? Не съм готова за това.
– Мисля, че това трябва да се реши веднъж завинаги. Тя ще ме разпитва всеки ден. Само гледай.
И наистина. Нат се опитваше да отлага, като използваше за оправдания неговата и моята работа. Но ден след ден аз започвам все повече да разбирам странната симбиоза между Нат и майка му. Барбара витае над живота му като взискателен дух без реално земно присъствие и той се чувства длъжен да задоволи очакванията ѝ. Тя иска да ни види заедно, но ѝ е трудно да излезе от вкъщи. Затова ние трябва да отидем при нея.
– Можеш просто да ѝ откажеш – отбелязах миналата седмица.
Той се усмихна:
– Опитай ти.
И наистина, следващата вечер ми подаде телефона си.
– Иска да говори с теб.
Мамка му! Разговорът беше кратък. Барбара бърбореше колко било вълнуващо, колко се радвали двамата с Ръсти, че с Нат значим толкова много един за друг. Защо не сме отидели някоя вечер да споделим щастието си с тях? Като много други умни хора с проблеми Барбара е майстор, когато иска да те притисне. Най-лесното беше да се съглася за следващата неделя.
– Това не мога да го разбера – измърмори Нат. – Ти си готина мацка. Госпожица Отворена. Мама от година и половина ми натяква да те поканя на среща. Ти си първото ми гадже, което одобрява. Намираше Кат за странна, а Палома ми влияела лошо.
– Да, но как мислиш, че ще го приеме баща ти, Нат? Няма ли да му се види малко странно?
– Мама казва, че го приема и много се радва.
– Говорил ли си с него за това?
– Няма да има проблем. Можеш да ми вярваш. Няма да има нищо против.
Аз обаче не мога да си представя как по друг начин радостта на Барбара за нас с Нат или перспективата да ни види заедно могат да се отразят на Ръсти, освен да го извадят от релси. И точно както се опасявах, днес, когато отварям служебната си поща, виждам два имейла от него. Когато ги отварям, се оказва нещо странно – това са известия за получени стари писма, които съм му писала през май 2007 г., преди шестнайсет месеца.
Отначало не разбирам, но скоро ми става ясно. По време на връзката ни с Ръсти аз бях тази, която резервираше хотелските стаи, защото той не можеше да използва кредитната си карта. Препращах му потвърждението за резервацията, за да знае къде ще се видим, и той не ми връщаше отговор. Често му изпращах съобщенията на серии: първоначалното потвърждение, напомнянето същата сутрин и накрая имейл с номера на стаята, след като вече съм се настанила. Понеже получавах уведомления, че писмата са прочетени, бях забелязала, че отваря само последното – на миникомпютъра си, докато пътува към мястото на срещата. Нямаше възможност да чете останалите, докато около него има други хора.
Днешните съобщения са известия, че е отворил два от тези стари имейли, които са стояли в пощата му повече от година. Отначало ми хрумва, че може да е някаква извратена психологическа атака, напомняне какво сме били един за друг в не толкова далечното минало. След един час обаче осъзнавам, че Ръсти може би изобщо не подозира, че получавам известия, когато отвори някое от писмата ми. Когато отвориш имейл, за който подателят е задал изискване за обратно известие, на екрана ти се появява малък прозорец, предупреждаващ, че ще бъде изпратено такова съобщение. Отдолу има и квадратче с надпис: „Не показвай повече това предупреждение за този подател.“ Предполагам, че е маркирал тази опция още преди време. Към края на деня решавам, че това може би е положителен знак. Ръсти най-после е решил да направи онова, което трябваше да стори още преди шестнайсет месеца – да изтрие писмата ми. Знак, че е решил да продължи напред, да ни остави с Нат да живеем живота си.