На другата сутрин в десет има още три. Тогава обаче осъзнавам, че нямаше да получавам известия, ако той просто триеше писмата ми. Смисълът на съобщението е да разбереш, че получателят е прочел имейла ти. Смутена, дори разтревожена, си представям как Ръсти си припомня тези подробности. С мисълта, че най-добрият начин да му спестя това мъчение, е, като му се обадя, вдигам телефона и набирам вътрешния му номер. След няколко позвънявания вдига секретарката му, Пат.
– Ана! – възкликва изненадано. – Как си? Отдавна не си се отбивала.
След една минута любезности казвам, че имам неясноти по едно дело и искам да се посъветвам със съдията.
– О, той от сутринта е в съдебна зала, скъпа. Качи се преди повече от час. Делата са едно след друго. Очаквам го чак към дванайсет и половина.
Запазвам самообладание, колкото да ѝ кажа, че в такъв случай ще поискам информацията от Уилтън, колегата ми стажант, но когато затварям, съм толкова уплашена и объркана, че продължавам да стискам несъзнателно слушалката. Опитвам се да си втълпя, че си правя грешни изводи, че сигурно има друго обяснение. Отново поглеждам известията за прочетените писма на екрана, но и трите са изпратени от пощата на Ръсти преди по-малко от половин час, а според Пат той от сутринта е в съдебната зала, където няма как да ползва компютър.
Изведнъж ме осенява ужасно прозрение. Катастрофата, която очаквах толкова време, ни застига сега. Някой друг чете писмата му. Някой друг систематично преглежда уликите за връзката ни с Ръсти. Хотелите. Датите. За секунда допускам най-лошото и се запитвам дали не е Нат. Снощи обаче той се държеше съвсем нормално, нежен и любящ. Той е прекалено чистосърдечен, за да крие такова разкритие. Доколкото го познавам, просто щеше да ме напусне.
Облекчението ми обаче не трае дълго. Осъзнавам отговора с абсолютна сигурност и сърцето ми сякаш се вкаменява. Има само един човек, който е достатъчно обигран, за да проникне в електронната поща на Ръсти, и има достатъчно време, за да проведе такова подробно проучване.
Тя знае.
Барбара знае.
20.
Томи, 31 октомври 2008 г.
След срещата с Дикърман в „Макграт Хол“ Томи и Бранд мълчаливо отидоха до мерцедеса.
– Трябва да изземем домашния му компютър – каза Бранд. – Това е единственият ни шанс да намерим любовницата. Искам да издам заповед за обиск още днес. И трябва спешно да разпитаме сина му за това, какво е имало между майка му и баща му.
– Това е подъл удар, Джими. Така ще загуби изборите.
– И какво от това? Ние само си вършим работата.
– Не, по дяволите!
Томи замълча, за да се успокои. Бранд беше свършил страхотна работа. Беше се оказал прав там, където той грешеше. Нямаше право да му се сърди, че иска да ускори нещата.
– Знам, че според теб този човек е зъл, побъркан, агресивен сериен убиец, който седи на трона си от дясната страна на Господ, и те разбирам, но помисли. Помисли. Ако провалим избора на Ръсти за върховния съд, само ще подпомогнем защитата му.
– Тия глупости за отмъстителния прокурор ли? Вече ти казах как ще се справим с това.
Имаше предвид ДНК теста, да изследват пробите от сперма от първото дело.
– Да, време е да се заемем с това – каза Томи.
– Мислех, че искаш първо да вземем съдебна заповед.
– Няма нужда от съдебна заповед.
Бранд погледна изпитателно шефа си, после запали двигателя и бавно подкара мерцедеса. На улицата до главната дирекция на полицията две майки водеха шест деца към училище след обедното междучасие. Всичките бяха маскирани за Хелоуин. Две от момченцата носеха костюми, вратовръзки и маски на Барак Обама.
Томи се замисли за онова, което смяташе да разкаже на Бранд. За времето, когато се върна да живее с майка си, за да се грижи за нея през последната година на живота ѝ. Звуците, които тя издаваше – обикновено кашлянето от емфизема – често го будеха нощем и той ставаше от походното легло в столовата, за да ѝ помогне. След като тя се успокоеше, Томи се замисляше за всичко провалено в живота му, може би за да убеди себе си, че може да преживее и тази загуба. Размишляваше за стотици обиди и удари, които бе понесъл, и така понякога си спомняше за процеса срещу Сабич. Знаеше, че изследването на ДНК ще задоволи всички, независимо дали бяха затворили Ръсти, или, както сега, му се беше разминало. Затова често се изкушаваше да си представя как би могло да се направи. Когато дойдеше новият ден обаче, все се отказваше. Любопитството може да те погуби. Адам, Ева, ябълката. На човек не му е писано да научи някои неща. Сега обаче трябваше да разбере. Най-сетне. За последен път Томи проигра плана в главата си, после го разказа с подробности на Бранд.