– Обичам те. Много те обичам – прошепна, като почти се задави.
– И аз те обичам. Какво е станало?
Тя ме погледна отчаяно; остана загледана в мен дълго време, с насълзени зелени очи, блестящи като скъпоценни камъни.
– Толкова искам да запазим това, което имаме – промълви след малко. – Готова съм на всичко, за да не го загубим.
– Няма да го загубим – уверих я, но това не помогна много.
През следващите два дни като че ли се успокои, но днес, докато се готвим да отидем у нашите, отново е в криза.
Когато пресичаме по Ниърингския мост, Ана казва:
– Лошо ми е.
За висящата конструкция се знае, че играе при силен вятър, но днес е прекрасен ден, все още по-скоро летен, отколкото есенен, и залязващото слънце е позлатило водната повърхност. Едва стигнали до отсрещния бряг, Ана отбива новата си тойота в близката горичка и изскача навън. Настигам я точно навреме, за да я придържам, докато повръща в една ръждясала кофа за боклук.
Питам я дали не е яла нещо развалено, макар да знам, че не е това причината.
– Всичко е заради това скапано гости, Нат!
– Можем да се обадим, че няма да отидем. Ще им кажем, че си болна.
Тя още стиска ръба на кофата, но поклаща глава:
– Не, нека да свършваме с тази работа. Да се свършва веднъж завинаги.
Когато се почувства достатъчно добре, че да направи няколко крачки, отиваме до една очукана маса за пикник със скърцаща пейка, изцапана с цветен спрей и курешки.
– Ох, отврат! – възкликва Ана.
– Какво?
– Оповръщала съм си косата.
Оглежда русите кичури с видимо отвращение.
Донасям от колата една полупразна бутилка вода и две стари салфетки и се опитвам да я почистя.
– Можеш да им кажеш, че си ме качил на магистралата.
Уверявам я, че изглежда страхотно. Това не е вярно. Пребледняла е, а косата ѝ изглежда, сякаш в нея са се надбягвали гризачи. Не правя опити да я успокоявам или да я питам каква е причината.
Моли ме аз да карам, което означава, че тя ще държи сладкишите. Изчаквам да се поуспокои и ѝ подавам чинията. Ана предложи да приготви десерта и изпече четири различни специалитета, от любимия вид на всеки от нас, надписани с имената ни върху глазурата. Татко ще получи от морковената торта, която обожава, а за мама има кекс от соево брашно с пълнеж от боровинки. Ана хваща чинията с две ръце върху скута си и закрепва кофичката сладолед, която е купила за добавка към сладкишите, между краката си.
– Може ли да те помоля за нещо – казва, когато се каня да запаля. – Не ме оставяй сама с никого от двамата. Става ли? Не съм в настроение за разговори на четири очи. Просто ме извикай да се кача да видя стаята ти или нещо подобно. Някакъв повод да се махна. Става ли?
– Добре.
Всъщност тя вече няколко пъти ме помоли за това.
След малко спираме пред къщата, в която съм израсъл. В последно време всеки път, когато дойда, ми изглежда различна – по-малка, старомодна, като че ли излязла от приказка. Сградата наистина е странна, което може да се очаква, след като мама я е избирала – неизмазана и с безумно стръмен покрив, някак в контраст с множеството цветя, които още цъфтят в гърнета и саксии отпред. През цялото ми детство мама не спираше да повтаря колко искала да се върне да живее в града, но когато татко го предложи преди две години, тя внезапно си промени мнението. Фактът, че все още са тук, показва вечната безизходица между тях. Тя винаги печели. Татко ненавижда това положение.
Майка ми се показва на вратата още преди да стъпим на верандата. Носи съвсем малко грим и един от онези анцузи с подплата, с които се облича, когато не излиза от къщи. Прегръща ме, после взема чинията от Ана и започва да се възхищава на сладкишите, като междувременно набързо я целува по бузата. Когато влизаме в къщата, почва да се извинява. С татко цял ден били работили в градината и затова закъснели.
– Изпратих баща ти до магазина, Нат. Няма да се бави. Хайде, влизайте. Ана, искаш ли нещо за пиене?
Казах на Ана, че майка ми обича червено вино, и тя е донесла една скъпа бутилка, но мама решава да я запази за вечеря. Засега двамата с Ана вземаме по една бира от хладилника.
Настроенията на майка ми са толкова непредсказуеми, че преди да дойда, често се обаждам на татко да го питам за обстановката, сякаш е метеоролог. „Лош ден – предупреждава ме понякога той. – Вкисната като ланшна туршия.“ Но рядко я виждам толкова превъзбудена, колкото тази вечер. Суети се в кухнята. Тази хиперактивност не е характерна за нея.
Ана не е идвала преди. Майка ми не допуска в къщата чужди хора. Развеждам Ана из дневната и салона, разказвам ѝ за покойните си вече баби и дядовци, за братовчедите си, показвам ѝ снимките им и изтърпявам няколко закачки заради фотографиите от детските ми години. След известно време се връщаме при мама в кухнята.