Отново всички се засмиваме. Трудно е да се каже дали този смях е от нерви, или е истинско веселие, но той не е нещо характерно за дома, в който съм израснал. Когато никой не я гледа, Ана ме поглежда от стълбите и завърта очи. Излизам с татко на верандата. Слънцето залязва над реката в ярък спектакъл от цветове и във въздуха вече се чувства малко есенна хладина.
С татко си играем с копчетата, докато запалим скарата, после се втренчваме в пламъците, сякаш изпълняваме религиозен ритуал. Когато бях малък, мама ме обграждаше с грижи, които като че ли правеха думите излишни, затова никога не съм изпитвал нужда да разговарям с татко. Никога не съм споделял толкова много, колкото с Ана, а това би трябвало да означава нещо, струва ми се. Разбира се, с баща ми си говорим, но обикновено съвсем делово, освен ако не е за правни проблеми или за „Траперите“, двете теми, които вълнуват и двама ни. По принцип общуването ми с татко произтича естествено от факта, че сме заедно, че дишаме един и същи въздух – както сега, когато стоим пред скарата и разменяме по някоя и друга забележка за пламъците или за начина, по който цвърчи месото.
През третата си година в гимназията си дадох сметка, че не обичам особено бейзбола като спорт. По това време бях централен нападател в отбора на Ниъринг, макар че бях сигурен, че ще бъда изместен от един нахъсан първокурсник, Джоузи Хигинс, който за разлика от мен нямаше проблеми с ударите и беше по-бърз на терена. По-късно той развихри таланта си в Уисконсинския щатски университет, където стана звезда. Онова, което неочаквано осъзнах, бе, че от шестгодишен гледах бейзбол и всяко лято излизах на терена, само и само да има за какво да говоря с баща си. Не че много се подразних от този факт, просто, след като веднъж го бях разбрал, вече не исках да продължавам така. Когато напусках отбора, треньорът не се опита да ме убеждава – явно се радваше, че не се налага да изнася поучения за доброто на отбора. Всички, включително баща ми, си мислеха, че съм се отказал, защото не желая да седя вечно на резервната скамейка, и това напълно ме устройваше.
След известно време при скарата той ме пита какво ще правя от следващата седмица, след като стажът ми изтече. Казвам му, че съм решил отново да преподавам, докато завърша статията си, по която наскоро съм отбелязал известен напредък. Той кимва, сякаш одобрява плана ми.
– Ами по принцип? – пита, докато се мести наляво и надясно, за да избегне дима.
– Много съм щастлив, татко.
Когато се обръщам, виждам, че ме гледа замислено, заобиколен от облаци дим. Давам си сметка, че отдавна не съм отговарял по този начин на родителите си. С години съм отбягвал въпросите им за това как се чувствам с лаконичното „добре“.
За да скрия смущението си от татко, отпивам голяма глътка бира и поглеждам дворчето, където играех като дете. Навремето ми изглеждаше необятно като прерията. Сега насред малкото свободно пространство стърчи новият рододендрон на мама, около метър висок, с лъскави листа и заобиколен със свежа пръст, прекопана от баща ми. Нещата се променят и понякога за по-добро. Радвам се, че дойдохме с Ана; радвам се, че осъзнах колко си подхождаме, че я ухажвах и я накарах да се влюби в мен; радвам се, че е тук до мен, с другите хора, които обичам. Това е един от тези моменти, които се надявам, че винаги ще помня: денят, в който бях безкрайно щастлив.
22.
Томи, 4 ноември 2008 г.
През годините прокуратурата беше разработила свой особен протокол. Шефът не мърдаше от работното си място. Идваше всяка сутрин с куфарче под мишница и по цял ден не излизаше от кабинета си освен за обяд. Това беше израз на авторитет. Ако някой искаше да говори с него, идваше на крака. Въпреки това ръководството насърчаваше свободното поведение в службата. По коридорите можеха да се видят мъже, застанали на двайсет метра един от друг, да си подхвърлят бейзболна топка, докато обсъждат някое дело. Служителите можеха да псуват на висок глас, колкото си искат. Прокурорите можеха да ругаят съдиите, полицаите да говорят цинизми. В своя бастион главният прокурор спазваше официално поведение, което не отразяваше ежедневието в службата.
Затова Томи често се чувстваше като в затвор. Когато искаше да общува с някого, трябваше да използва телефона или интеркома. Повече от трийсет години бе скитал из тези коридори, бе влизал от кабинет в кабинет, за да обсъжда дела или да клюкарства с колегите. Сега му оставаше само мъчителното чакане. От рано тази сутрин Бранд беше на среща в полицейската лаборатория, където щяха да му съобщят резултатите от ДНК теста на пробата от сперма от процеса срещу Сабич преди двайсет години. Томи излиза шест пъти от кабинета си да проверява дали главният му заместник се е върнал.