Съдия И позволи една отсрочка, но татко и Санди решиха да не искат втора, въпреки физическото състояние на адвоката. Умът му работи безотказно и ако мобилизира силите си, той ще издържи напрежението на процеса. Причината Санди да вземе това решение обаче е очевидна: сега или никога.
– Добре, Ръсти. Вие сте извикан като първи свидетел на защитата в това дело.
– Да, така е.
– Знаете, че според конституцията на Съединените щати имате право да не свидетелствате в дело срещу вас, нали?
– Да, знам.
– Но въпреки това решихте да го направите.
– Да.
– Бяхте в залата през цялото време, докато говориха свидетелите на обвинението, нали?
– Да.
– Чухте всички. Господин Харнасън. Доктор Страк, токсикологът. Доктор Горветич, компютърният специалист. Всичките четиринайсет души, които прокуратурата призова да свидетелстват.
– Да, чух всички.
– Значи разбирате, че ви обвиняват в убийство на съпругата ви Барбара Бърнстийн Сабич.
– Да.
– Вие ли го извършихте, Ръсти? Вие ли убихте госпожа Сабич?
– Не.
– Имате ли някаква роля за смъртта ѝ?
– Не.
Странният факт, че един съдия от върховния съд е изправен за втори път на съд по обвинения в убийство, и то от същия прокурор, е привлякъл журналисти откъде ли не. Хората се редят пред съдебната зала всяка сутрин, за да си намерят място, и два реда по средата са пълни с художници и репортери. Това извънредно внимание се отразява и на атмосферата в залата, където се чувства напрежение от присъствието на толкова много хора, следящи всяка изречена дума. Категоричното „не“ на баща ми увисва във въздуха, като че ли самата важност на тази дума я кара да звучи по-продължително от всяка друга. Привлякъл всички погледи върху себе си, Стърн се оглежда в голямата барокова зала и леко се отдръпва назад, сякаш е открил нещо, което неочаквано е отворило очите му за някаква велика истина.
– Нямам повече въпроси – казва той и се отпуска немощно на мястото си.
Делото срещу баща ми е единственото, което съм следил от самото начало до края. Процесът разкрива толкова много от живота му като прокурор и съдия, че въпреки мъчителното преживяване присъствието ми в съдебната зала се оказва изключително информативно. Най-сетне започвам да разбирам какво е правил през многото часове, когато отсъстваше от къщи и какво толкова го е привличало в работата. И макар че съдебната зала никога не е била подходящо място за мен, аз винаги съм се впечатлявал от малките ритуали и драми, особено онези, които са твърде банални, за да бъдат отразени по телевизията или на кино. Този момент, когато ролите се разменят, адвокатът си сяда, а прокурорът става от мястото си, напомня за времето между инингите в бейзбола, когато времето сякаш спира за миг. Стенографката престава да трака по клавишите на компютъра си. Съдебните заседатели се размърдват и почесват, хората от публиката се покашлят. Чува се шумолене на листа, докато адвокатите събират записките си.
По стечение на обстоятелствата делото срещу баща ми се гледа в една от четирите по-стари съдебни зали на Централната съдебна сграда, където на последния етаж се помещава и апелативният съд. Идва всеки ден да го съдят за убийство в сградата, където, поне на документи, той е най-старшият съдия, а съседната зала е тази, където преди малко повече от двайсет години го оправдаха. Тези стари помещения, в които вече седемдесет години се водят дела за тежки престъпления, са истински архитектурни шедьоври от една отминала епоха. Столовете на съдебните заседатели са оградени с парапет от странни дървени сфери. Такава преграда има и около свидетелската маса и масивната катедра, от която съдия И се извисява величествено над цялата зала. Местата за свидетелите и съдията са ограничени от червени мраморни колони, поддържащи навес от орехово дърво като над амвон и украсени с още дървени топки.
Под навеса баща ми спокойно чака началото на кръстосания разпит от Томи Молто. За първи път обръща ясните си сини очи към мен и за миг ги затваря. „Всичко ще бъде наред“ – сякаш иска да каже. Безумното космическо пътуване, на което заприлича животът ни след смъртта на мама, ще приключи и ние благополучно ще се спуснем с парашути на земята. Там или ще се върнем към някоя осакатена версия на живота, който сме водили преди, или ще ни споходи нов кошмар, в който ежеседмичните ни разговори до края на дните му ще се водят от двете страни на бронирано стъкло.