Накара ме да ѝ разкажа какво се е случило в деня, когато почина мама. Или по-скоро на другия ден.
– Това ли било? – попитах. – Това ли ви изглежда странно? Че е седял едно денонощие до тялото?
Тя вдигна ръка: „Нищо лично. Само си върша работата.“
– Не знам. Майка ми беше ирландка. Когато умря, роднините я сложиха в хола, запалиха свещи и стояха около нея цяла нощ. Тъй че сигурно не е странно. Никой не знае как ще реагира, когато загуби близък човек. Всеки го приема различно. Само че ако някой иска да мъти водата, може да каже: „Това е странно. Защо е тръгнал да подрежда?“ Знаеш какви са хората. „Какво толкова е чистил? Какво е искал да скрие?“
Кимнах. Имаше някаква логика, макар че тези въпроси не ми бяха минали през ума.
– Един от колегите е записал, че баща ти не е искал да се обади в полицията.
– Просто е изключил. Това е. Искам да кажа, че достатъчно добре познава процедурата, за да знае, че някой трябва да се обади в полицията.
– Така мисля и аз.
– Да, но ситуацията е била такава. Тези проблеми със сърцето ѝ бяха по наследство, но мама се поддържаше в добра форма, спортуваше. Губили ли сте близък човек толкова неочаквано? Сякаш изведнъж земята пропада под теб, сякаш политаш надолу. Не знаеш дали трябва да седнеш, или да стоиш прав. Не мислиш какво трябва да направиш. Просто имаш нужда първо да се опомниш.
– Забеляза ли нещо странно, когато влезе в къщата?
Дали съм забелязал нещо странно? Да, по дяволите, майка ми лежеше мъртва. Тая наистина ли си мислеше, че може да съм забелязал нещо друго? Татко беше събрал ръцете на мама върху завивките, а кожата ѝ бе придобила особен цвят, блед като вода, който не оставяше място за съмнение какво се е случило. Не знам на колко години човек си дава сметка, че родителите му ще напуснат този свят преди него. Но времето като че ли не беше засегнало мама. Ако един от тях трябваше да си отиде първи, по-логично изглеждаше да е баща ми, който е малко отпуснат и се оплаква от болки в гърба и холестерола си.
– Кога за последен път видяхте майка си жива?
– Предишната вечер. Вечеряхме у тях. Бяхме им на гости с приятелката ми.
– Как мина?
– За първи път се събирахме заедно. Всички изглеждаха малко нервни, което беше странно, защото тя познава родителите ми отпреди да станем гаджета. Но нали знаете, понякога е трудно да поставиш отношенията си с някого на нова основа. Пък и родителите ми може би са се опасявали да не остана сам и нещастен, затова тази среща беше важна за тях. Имате ли деца?
– О, да. Вече са големи, като теб.
Това прозвуча странно. Не мисля, че някой от родителите ми би казал, че съм „голям“. Всъщност и аз самият едва ли бих използвал тази дума.
– Синът ми работи във „Форд“ и вече има две деца, а дъщеря ми не е омъжена и не знам дали някога ще се задоми. Предполагам, че като майка си иска да се оправя сама в живота. Баща ѝ? Беше неудачник, но понякога съжалявам, че съм ѝ го повтаряла толкова често. Тя също избра полицията. Опитах се да я разубедя, но не иска да слуша.
Диас тръсна възмутено глава и това разсмя и двама ни. Но веднага след това заразпитва за състоянието на майка ми.
– Как ти се стори майка ти? Щастлива? Нещастна? Нещо направи ли ти впечатление?
– Майка ми… тя имаше биполярно разстройство. Лекуваше се, но понякога личи, че се измъчва. Личеше… – поправих се и се намръщих. – Струва ми се, че всичко изглеждаше нормално. Мама беше малко напрегната, бих казал, татко – по-мълчалив от обикновено, а приятелката ми – доста нервна.
– Казваш, че сте били на вечеря. Спомняш ли си какво ядохте?
– Какво сме яли?
Тя погледна бележника си.
– Да, шефовете се интересуват какво сте яли. – Сви рамене: „Не ме питай, аз само изпълнявам.“
Това беше последният път, когато видях майка си жива, затова спомените ми от вечерта се бяха запазили невероятно ясни. С лекота отговорих на детективката какво сме яли и кой е сготвил. Не разбирах за какво са тези въпроси, но нещо започна да ми подсказва, че не трябва да говоря повече.
– Кой наля виното на майка ти, когато бяхте на масата? Пак ли баща ти? – попита Диас.
Изгледах я подозрително.
– Опитвам се да задам всички въпроси, за които колегите ми могат да се сетят. Не искам пак да ти досаждам.
– Кой е наливал виното? – повторих въпроса, сякаш не си спомнях много добре. – Може и татко да е бил. Беше взел любимия си тирбушон със зайче, дето мама не го понасяше. Но не съм сигурен. Може и аз да съм ѝ налял.
Деби Диас зададе още един-два подобни въпроса и аз ѝ отговорих също толкова уклончиво. Сигурно разбра, че я мотая. Накрая прибра нещата си и тръгна към вратата. Отвори я, но изведнъж спря и щракна с пръсти.